Програма Европейска инициатива за демокрация и човешки права 2000
(ПАРИ) - 2003/12/4
АНТИКОРУПЦИОННИ ПРАКТИКИ В СИСТЕМАТА НА ДАНЪЧНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ
с медийното партньорство на в. ПАРИ

Проектът е разработен в рамките на програмата на ЕС Европейска инициатива за демокрация и човешки права за 2003 г. в частта Демокрация и управление.
Реализиран е от две партниращи си организации - Асоциацията на индустриалния капитал в България /АИКБ/ и Института за социални, икономически и синдикални изследвания /ИСИСИ/, и от екип в състав: Милена Ангелова, Васил Велев, Владимир Бояджиев, Емилия Войнова, Асен Велинов, Мариана Иванова, Маргарита Атанасова. Равностоен участник в проекта е и бизнесвестник ПАРИ с ангажименти по създаване на позитивен обществен климат за предотвратяване на данъчни нарушения и избягване на ситуации на възможна корупционна активност.
Повишаването на чувствителността на гражданите към корупцията, разкриването на корупционната мотивация и практики са залог за успеха на антикорупционните дейности.
Проектът има две основни целеви групи, неразривно свързани като участници в един и същи процес - корпоративни данъкоплатци /търговски субекти/ и данъчни служители /служители от системата на данъчната администрация/, всяка със свои функции, статут и място в процеса на формиране на възможни корупционни практики. Активното участие на целевите групи беше от ключово значение за успешната реализация на проекта.


ЕВРОПЕЙСКА АНТИКОРУПЦИОННА ПОЛИТИКА


Антикорупционната рамка на ЕС
Фактът, че корупцията присъства като въпрос от решаваща важност за присъединяване към ЕС, подсказва, че съществува антикорупционна рамка, която е вече задължителна за страните членки на ЕС и с която страните кандидатки трябва да се съобразяват. Въпреки че комисията е в процес на разработване на широка рамка за "добро управление" и особено след публикуването на Бялата книга за управление през юли 2001 г., обща антикорупционна рамка не съществува или поне не във формален смисъл.
Две са основните причини за това. Вследствие на различните национални традиции и исторически наследства степента и характерът на корупцията се различават сериозно в различните страни членки. Например има ярък контраст между дълбоко улегналите бюрократични традиции на честност и неподкупност, характерни за най-северните страни членки, и, от друга страна, по-свободния стил на обществено обслужване, характерен за Франция или в малко по-малка степен за Германия. Освен това до момента комисията не е разглеждала или формулирала корупцията като пречка за осъществяване на директивите на ЕС от страните членки. Налице е една противоречива ситуация. От една страна, ЕС е направил и продължава да прави множество стъпки с важни последствия за въвеждане на режим за добро управление на ниво администрация на ЕС. От друга страна, опитите да се предприемат повече стъпки и да се увеличи хармонизацията на антикорупционните стандарти и политики в рамките на настоящите страни членки представляват труден и фрагментарен процес. В същото време съществуването на мандата на Копенхаген даде възможност на комисията да упражни много по-голямо влияние над страните кандидатки да приемат различни антикорупционни мерки.


Директни антикорупционни acquis
Ако трябва да сме точни, антикорупционната политика на ЕС попада в глава Правосъдие и вътрешни работи. До септември законодателството на общността съдържаше следното:

Конвенция за защита на финансовите интереси на европейските общности, приета през 1995 г. и определяща минималните стандарти, които страните членки инкорпорират във вътрешното си наказателно право, за да решат проблемите с измама срещу бюджета на общността.

Първи и втори протокол от гореупоменатата конвенция, която задължава страните членки да предприемат ефективни действия по наказване на престъплението "подкуп", в което са въвлечени служители от ЕС и нарушават финансовите интереси на общностите, както ги определя гореупоменатата конвенция.

Конвенцията за борба срещу корупцията, в която са въвлечени служители от европейските общности или служители от страните членки на Европейския съюз. Конвенцията разширява категорията служители, за които се отнася законодателството за подкупност, така че да покрива най-широкия възможен сектор служители на ЕС; установява стандарти за дефиниране на понятието "служител" в международните антикорупционни преследвания по съдебен ред; дефинира както активен, така и пасивен подкуп по най-широкия възможен начин, като налага на страните членки задължението да осигурят условия, при които тяхното законодателство да покрива всички аспекти на тази дефиниция.

Съвместни действия срещу корупцията в частния сектор. Одобрен от Съвета на министрите през декември 1998 г., този документ цели да уеднакви националното законодателство за пасивен и активен подкуп в частния сектор, отговорностите на физическите лица в тази сфера, както и наказанията и санкциите.

Тези инструменти са насочени към хармонизиране на законодателството за "подкуп", разширяване на законодателството за подкуп, така че то да обхване чуждестранни служители и служители в международни организации, и засилване на съдебното сътрудничество в сферата на съдебните преследвания за корупция. Те още не са влезли в сила за страните членки: до март 2002 г. осем от петнайсетте страни членки ратифицираха изцяло Конвенцията от 1995 г. и комисията счита, че е малко вероятно всички ратификации да бъдат направени през следващите няколко години.
В допълнение на вече споменатите антикорупционни инструменти подходът на ЕС по отношение на корупцията в кандидатките за членство включва и много други международни споразумения, които, след като бъдат ратифицирани от всички страни членки, стават част от acquis. Те са:
- Наказателна конвенция относно корупцията
- Гражданскоправна конвенция на Съвета на Европа за корупция
- Конвенция относно изпиране, издирване, изземване и конфискация на облагите от престъпление
- Конвенция за борба с подкупването на чужди длъжностни лица в международните търговски сделки
Комисията изрично оценява кандидатките за членство и въз основа на документите, които е ратифицирала. Тези споразумения са сходни по същност с гореизброените инструменти на ЕС, въпреки че в някои сфери те отиват по-далеч. Например Наказателната конвенция на Съвета на Европа изисква въвеждането на отговорност за корупция на юридическите личности.
От юни 2002 г. кандидатките за членство се присъединяват към конвенциите на Съвета на Европа с по-голям успех, отколкото страните членки, което е предимно следствие от натиска, оказан от Европейската комисия.
От друга страна, страните членки напредват по-бързо в ратифицирането на Конвенцията на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие.


Други разпоредби, свързани индиректно с корупцията

Нормативни условия
Процесът на преговори за присъединяване включва и законите в много други сфери, които не са сами по себе си част от антикорупционната политика, но въпреки това е ясно, че имат важно значение в борбата срещу корупцията и за които е в сила изискването за хармонизиране. Най-важните от тях са:

Обществени поръчки. Комисията изигра важна роля в прокарването на реформа в административното производство на обществени поръчки в страните кандидатки, така че те да изпълнят директивите, отправени от комисията по отношение на обществените поръчки. Директивите формулират минимални прагове, над които процедурата за възлагане на обществени поръчки е задължителна, изисквания по организирането на процедура за търг, посочват ситуации, в които може да се използват ограничени процедури или директни преговори, и установяват общите изисквания за процедура на обжалване.

Реформа в държавната администрация. Комисията не спира да насърчава кандидатките за членство да реформират своите държавни администрации под общата цел "изграждане на административен капацитет". Очакваната реформа има три основни аспекта: по-високо ниво на персонала, повишаване на професионалните стандарти и увеличено заплащане.

Финансов контрол и одит. Комисията изисква от страните кандидатки да въведат такива системи за финансов контрол, които, на първо място, ще гарантират, че средствата по програми и фондове на ЕС ще бъдат усвоявани законосъобразно и целесъобразно. Това включва приемането на международни стандарти за одит, установяване на ефективни и независими вътрешни системи за контрол; и отново увеличаване на капацитета както по отношение на персонала, така и на информационните системи.

Реформа в съдебната власт. На реформата в съдебната система комисията придава подобно значение като на корупцията. Комисията непрестанно поощрява реформи, които ще установят и ще гарантират /1/ независимост на съдебната власт и /2/ ефикасност на съдебната система при решаването на дела. Ясно е, че тези две цели са необходими условия за ефективната борба с корупцията.


Съветът на Европа: Двайсет ръководни принципа за борба с корупцията
В допълнение на двете конвенции за корупция Комитетът на министрите на Съвета на Европа одобри широка рамка за "Двайсет ръководни принципа за борба с корупцията" през 1997 г.
Въпреки че принципите не са задължителни за никоя страна, те представляват потенциална рамка за развиване на антикорупционни стратегии в най-широк смисъл. Принципите включват не само приемане на антикорупционно законодателство, но и мерки за предотвратяване и борба с корупцията - например повишаване на гражданската информираност, независимост на прокуратурата и съдебната власт, ограничаване имунитета на длъжностните лица, реформа в публичната администрация /вкл. прозрачност/, кодекси за поведение на служителите на избираеми длъжности, регламентиране финансирането на политически партии и свобода на медиите да търсят и разпространяват информация.
През 1998 г. съветът одобри създаването на Група на държавите за противодействие на корупцията /GRECO/, която да улеснява международното сътрудничество. GRECO, която до юни 2002 г. има вече 34 членове, организира взаимно наблюдение по изпълнението на Ръководните принципи от страните членки. Първият тур на оценяване на степента, в която страните членки в GRECO спазват три от ръководните принципи, ще завърши до края на 2002 г.
Въпреки че GRECO стана първата организация, която систематично оценява както страни кандидатки, така и членките на ЕС, Европейската комисия не споменава Двайсетте ръководни принципа никъде в присъединителните документи или в редовните доклади, въпреки че в редовните доклади коментира присъединяването на някои страни към GRECO.
Първият тур за оценяване беше свързан с Ръководен принцип _ 3 /юридически статус, правомощия, средства за събиране на доказателства, независимост и автономност на отговорните за превенция, разследване, съдебно преследване и издаване на присъда за нарушения, свързани с корупцията/; Ръководен принцип N 7 /специализиране на хора или органи, отговорни за борбата с корупцията, и обезпечаването им със средства/; и Ръководен принцип N 6 /имунитет срещу разследване, съдебно преследване и осъждане по обвинения в корупция/. Вторият тур за оценяване ще разгледа степента на спазване на определени членове от Наказателната конвенция и още шест ръководни принципа.


Корупция в страните в преход
Посткомунистическите държави са изправени пред множество фактори, чиято комбинация поощрява корупцията, като едновременно с това прави контрола на корупцията труден. Общият знаменател за ситуацията на преход и фактор, който международните организации като ЕС невинаги имат желание да отчетат, че независимо от падането на старите системи в централно- и източноевропейските държави и последвалото изчезване на много видове корупция демократизацията и преминаването към пазарна икономика може да създадат точно толкова корупция, макар и от различен вид.
Посткомунистическите държави наследиха администрации, които не разполагат с голяма част от регулаторите, необходими за функционирането на една съвременна държава. Липсват и много от условията, необходими за функционирането на механизмите на отчетност. Техните бюрокрации са изправени пред прекомерни задължения, свързани с прехода - от приватизацията на цели икономики до преначертаването на държавни граници в някои случаи, които отвличат вниманието им от антикорупционните усилия и създават пречки пред гарантирането на отчетност за индивидуални и административни действия.
Политическата и икономическата либерализация подложиха политиците на различни видове натиск, част от които са корупционни. Особено властимащите се намират в уникалната позиция да създават основните "правила на играта", които улесняват корупцията. Гражданското общество, което в различни степени беше разрушено или изключено от обществения живот, е все още слабо в държавите в преход и е по-малко вероятно да участва ефективно в борбата с корупцията. В същото време поради икономическата концентрация, неукрепналост на гражданското общество и различните видове натиск на прехода частният сектор е малко вероятно да подкрепи активно реформи за ограничаване на корупцията дори и когато бизнесът е сериозно възпрепятстван от корупцията. И най-накрая в повечето страни в преход спадът в икономическото благополучие - поне в първоначалната фаза на прехода, увеличи стойността както на мрежите за протежиране, така и на недоверието в държавата. В този контекст в много случаи корупцията стана силно политизирано и полезно оръжие в политическата борба, което при някои обстоятелства може да намали легитимността на системата повече, отколкото да застраши легитимността на отделни политици, въвлечени в корупция.


Оценяване на антикорупционната политика в страните кандидатки за членство в ЕС
Както по отношение на оценката на вече съществуващи антикорупционни политики, така и на действия, които страните кандидатки трябва да предприемат в сферата на антикорупционната политика, критериите, които комисията използва по отношение на страните кандидатки, може да се разделят в три групи. Представителите на комисията посочват, че при изготвяне на редовните доклади те следват един пълен списък от шест критерия за наблюдаване на корупцията:
1. Наличие и осъществяване на антикорупционна политика
2. Институционални споразумения за осъществяване и разпределение на задълженията между институциите
3. Кодекси за поведение на държавните служители
4. Обучителни програми за държавни служители
5. Случаи на корупция в правителството и публичната администрация и реакция на властите спрямо тях
6. Ратифициране и прилагане на съответните конвенции /на Съвета на Европа и на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие/.
Анализът на редовните доклади разкрива структура на коментара, която в известна степен следва последователността на този списък. Въпреки това комисията оценява или се застъпва за отделни политики или обмислянето на такива в някои от страните, без да ги споменава по отношение на други.
Налице е също положително ново развитие в борбата срещу корупцията, която остава причина за сериозни притеснения, чрез приемането на План за действие за приложението на Националната стратегия за борба с корупцията. Доколкото нуждата от справяне с корупцията е поставена напред в дневния ред, България трябва да продължи да полага конкретни усилия за прилагане на мерките.
Налице е допълнителен напредък по отношение на реформата в държавната администрация чрез изменение в законодателната рамка и изменение на стратегията за модернизация на държавната администрация, но сега се налагат сериозни усилия за развиване и прилагане на реформите, за да се гарантира ефективна, прозрачна и отговорна публична администрация.
България е функционираща пазарна икономика. Тя би била способна да се справи с конкурентния натиск и пазарните сили в рамките на съюза в средносрочен план, при условие че продължава да прилага програмата си за реформа за премахване на останалите трудности.


АНАЛИЗ НА НОРМАТИВНАТА БАЗА В БЪЛГАРИЯ


Антикорупционна нормативна база
Българската антикорупционна нормативна база се е развила значително през последните години и съответства на повечето международни стандарти.
Наказателен кодекс /НК/
ПОДКУПЪТ се определя като престъпление от следните текстове в българския НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС:

Чл. 301. (l) /Изм., ДВ, бр. 51 от 2000 г., бр. 92 от 2002 г./ Длъжностно лице, което поиска или приеме дар или каквато и да е облага, която не му се следва, или приеме предложение или обещание за дар или облага, за да извърши или да не извърши действие по служба, или загдето е извършило или не е извършило такова действие, се наказва за подкуп с лишаване от свобода до шест години и глоба до пет хиляди лева.
(2) /Изм., ДВ, бр. 51 от 2000 г., бр. 92 от 2002 г./ Ако длъжностното лице е извършило някое от деянията по ал. l, за да наруши или загдето е нарушило службата си, когато това нарушение не съставлява престъпление, наказанието е лишаване от свобода до осем години и глоба до десет хиляди лева. Пасивният подкуп на чуждестранните длъжностни лица не е регламентиран.

Чл. 304. /Изм. и доп., ДВ, бр. 7 от 1999 г., изм., бр. 51 от 2000 г., бр. 92 от 2002 г./ (l) Който предложи, обещае или даде дар или каквато и да е облага на длъжностно лице, за да извърши или да не извърши действие по служба, или загдето е извършило или не е извършило такова действие, се наказва с лишаване от свобода до шест години и глоба до пет хиляди лева.
(2) Ако във връзка с подкупа длъжностното лице е нарушило служебните си задължения, наказанието е лишаване от свобода до осем години и глоба до седем хиляди лева, когато това нарушение не съставлява по-тежко наказуемо престъпление.
(3) Наказанието по ал. 1 се налага и на онзи, който предложи, обещае или даде подкуп на чуждо длъжностно лице.

Чл. 305а. /Нов - ДВ, бр. 28 от 1982 г., изм., бр. 92 от 2002 г./ Който посредничи да се извърши някое от деянията по предходните членове, ако това не представлява по-тежко престъпление, се наказва с лишаване от свобода до три години и глоба до пет хиляди лева.

В Наказателния кодекс има няколко члена, групирани в частта престъпления
по служба:

Служител, който използва служебното си положение, за да получи незаконни облаги за себе си или за друг, подлежи на лишаване от свобода до три години.

Служител, който наруши или не изпълни служебните си задължения или превиши правомощията или правата си с цел получаване на облаги за себе си или за друго лице, или за да навреди на друго лице, от което е възможно да последват значителни неблагоприятни последствия, може да бъде наказан с лишаване от свобода до пет години, лишаване от право да изпълнява дадена държавна или обществена служба и/или поправителен труд. Ако съществуват сериозни вредни последствия или извършителят заема висша служебна позиция, наказанието се увеличава до осем години и за особено тежки случаи от три до десет години.

Наказанията за гореупоменатите престъпления може да бъдат и по-строги, като например случаи, свързани с приватизация или управление на държавна собственост.

Служител, който откаже или забави издаването на разрешително по-дълго от сроковете, посочени в закона, може да бъде наказан с лишаване от свобода до три години, глобен до 500 лв. и лишен от правото да изпълнява конкретна служебна дейност.

Служител, който съзнателно позволява на свой подчинен да извърши престъпление, свързано с неговата служба или работа, подлежи на същите санкции като този, който е извършил престъплението.
Търговията с влияние не се санкционирана в НК и не е указана изрично границата, над която облагата се счита за подкуп. Нови изменения бяха приети в НК с цел хармонизиране на българската нормативна база с поетите международни ангажименти и най-вече с Наказателната конвенция относно корупцията, които налагат тези сфери да бъдат нормативно уредени, а изискването и приемането на нематериална изгода да стане част от разпоредбите за подкупа. Освен това дефиницията за държавен служител не е достатъчно ясна според действащото българско законодателство.
През юли 2002 г. поправките на Наказателния кодекс минаха на първо четене в парламента. Тези поправки разширяват дефиницията така, че тя да включва чуждестранни длъжностни лица, и третират приемането на подкупи от чуждестранни длъжностни лица и подкупи в частния сектор като престъпление, включват предоставянето на нематериални изгоди като подкуп, криминализират търговията с влияние и увеличават санкциите за подкуп на магистрати /съдии, прокурори и следователи/.

Данъчно-процесуален кодекс /ДПК/
Данъчният процесуален кодекс също съдържа редица непрецизно формулирани текстове, които създават предпоставки за корупция. Например:

В чл. 64 от ДПК се посочва, че не може да участва в данъчното производство данъчен орган, който е заинтересуван от изхода му - тази формулировка е много неясна. Без изрична законова дефиниция е трудно да се определи какво се разбира под заинтересуван данъчен орган. Трудно е да се определи също така кога са налице основателни съмнения в обективността и безпристрастността на данъчния орган, както сочи чл. 64 от ДПК.

Предпоставки за корупция има във формулировката на чл. 65, ал. 4 от ДПК - съображенията са следните: не е възможно да се разчита на обективност, ако данъчният орган е "заинтересуван" - по смисъла на чл. 64 от ДПК, а всички събрани доказателства се преценяват и проверяват от него.

В този смисъл е непрецизна и формулировката на чл. 79, ал. 2 от ДПК, според който доказателствената сила на представените документи зависи от субективната преценка на данъчния орган.

В Глава 23, третираща правата и задълженията на органите на данъчната администрация, са предвидени ограничения за друга дейност на служителите в данъчната администрация, чл. 245, т. 2 и 3 обаче са така формулирани, че ограниченията лесно да бъдат заобикаляни. Например: забраната служителите в данъчната администрация да участват в органи за управление и контрол на търговски дружества, кооперации и други организации може да бъде преодоляна с писменото съгласие на главния директор на данъчната администрация и дори не само с негово съгласие, а и със съгласието на упълномощено от него лице. Тази формулировка съдържа възможности ограниченията за друга дейност на служителите на данъчната администрация да се преодолеят и да се обезсмислят. Такива примери в Данъчния процесуален кодекс съществуват и в много други текстове, които със своите неясни формулировки, пожелателни текстове и липса на правни санкции създават реални предпоставки за корупция.


Законодателство за конфликт на интереси


Деклариране на имуществото
През май 2000 г. влезе в сила Законът за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни длъжности, като внесе значими промени в една преди това законово неуредена сфера. Държавните служители, заемащи висши длъжности /народни представители, президент и вицепрезидент, министри, съдии в Конституционния съд, висши магистрати, областни управители и др./ вече са задължени да подават декларации за имуществото си до 31 май всяка година. Декларацията трябва да включва всички приходи и собственост, придобити през предходната година, а също и приходите и собствеността на техните съпрузи и деца под 18-годишна възраст.
Регистърът с декларации се пази от председателя на Сметната палата. Законът посочва лицата, имащи право на достъп до данните, и определя процедурата за получаване на достъп.
Публичността и спазването или неспазването на правилата би следвало да води до сериозни морални санкции. Сметната палата публикува списък в своя уебсайт на лицата, които не подават декларации в срок. Въпреки това необходимостта от спазване на закона, както и от санкции срещу нарушителите е илюстрирана от факта, че до средата на юли 2001 г. 90 души /вкл. народни представители от 38-ото ОНС, както и магистрати и заместник-министри/ не подадоха декларации.


Контрол и одит
Сметна палата
Обществените финанси се одитират от Сметната палата /СП/. Сметната палата носи отговорност пред Народното събрание. Според проучванията на общественото мнение българското общество възприема Сметната палата като една от най-малко корумпираните институции. Сметната палата инспектира разходването на централния бюджет и извънбюджетните фондове, управлението на държавния дълг, приватизацията и финансовите отчети на местните власти, както и други постановени със закон отчети /финансовите дейности на политическите партии/.
През декември 2001 г. влезе в сила нов Закон за Сметната палата, с който се приемат международни стандарти за одит и в който се излагат по-широк набор от антикорупционни мерки, включващи:

Одиторските компетенции на Сметната палата бяха разширени и включват бюджета на Държавното обществено осигуряване; бюджета на Националната здравноосигурителна каса; средствата от фондове и програми на Европейския съюз, включително управлението им от съответните органи и крайните ползватели на средствата.

Всички доклади от финансовите одитори трябва да бъдат направени достояние на обществеността след одобряването им от Сметната палата.

Законът предвижда процедури за доклад пред парламента и ред за сътрудничество между Сметната палата, Агенцията за държавен вътрешен финансов контрол, данъчната и митническата администрация, службите, отговорни за събирането на държавни вземания, Бюрото за финансово разузнаване и съдилищата. Конкретните форми на сътрудничество трябва да бъдат изрично уточнени по съвместни споразумения, които до май 2002 г. не бяха сключени.

Декларации за имущество, подадени по Закона за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни длъжности. Председателят й представя докладите от финансовите ревизии, извършени от Сметната палата, пред парламента и веднъж годишно, след като бъде одобрен, се публикува годишен доклад в Държавен вестник. Сметната палата подава информация за финансите на политически партии и декларации за имуществото на обществени служители крайно несистемно.

Сметната палата може да даде писмени препоръки на органите на властта, които са били одитирани, и ако тези препоръки не се спазят, тя може да изпрати доклад до парламента, Министерския съвет или общинските съвети, в зависимост от това на коя институция е подчинен ревизираният орган. Въпреки това не съществува институционализиран механизъм за сътрудничество с парламента или Министерския съвет и повечето доклади на Сметната палата остават без последствия.

Прилагане на закона не е сред функциите на Сметната палата. Когато установи, че има данни за извършено престъпление, тя изпраща доказателствата за това в прокуратурата или във висшестоящата институция, отговорна за налагането на административна или друга санкция. Нарушенията на Закона за обществените поръчки се докладват на Министерството на финансите.

Сметната палата е приела единадесет стандарта за извършване на одити и изготвяне на доклади, както и Кодекс на поведение за одиторите.


Вътрешен контрол и одит
През 2000 г. беше приет Закон за държавния вътрешен финансов контрол, който влезе в сила на 1 януари 2001 г. Законът утвърждава съвременна система за финансов контрол, започващ от предварителен вътрешен контрол до външен контрол, извършен от Сметната палата, и създаде агенция Държавен вътрешен финансов контрол. В агенцията работят 1500 служители.
В своя редовен доклад от 2001 г. Европейската комисия посочва тези промени, без да ги критикува, и дори коментира факта, че българското звено по програмата SAPARD на ЕС за разпределяне на предприсъединителни средства е "първата агенция във всички страни кандидатки за членство, която комисията акредитира". От друга страна, в становище, изработено от Комисията за външни работи, човешки права, сигурност и политика на отбрана през юни 2001 г., Европейският парламент посочва, че "е учудваща... липсата на истинска система против измама, и счита, че създаването на такава система ще даде още по-голяма валидност на усилията, направени от България".


Антикорупционни служби
Специални антикорупционни служби в България липсват с изключение на Националната служба за борба с организираната престъпност в Министерството на вътрешните работи. Нито прокуратурата, нито съдилищата имат специални звена или екипи за борба с корупцията.
Бюро за финансово разузнаване
През 1998 г. беше създадено Бюрото за финансово разузнаване като основна служба за прилагане на Закона за мерки срещу изпирането на пари. В закона бяха направени поправки през 2001 г. с цел хармонизиране на законодателството с Директивите на Съвета на Европейската общност за предпазни мерки срещу използване на финансовата система за пране на пари. През юни 2001 г. екип оценители от Специалната комисия на Съвета на Европа за оценка на мерките срещу пране на пари публикува Доклад за България, в който се посочват някои положителни резултати от прилагането на закона и в частност откриването на голям канал за пране на пари през 1999 г. Независимо от това в доклада се препоръчва допълнително разширяване на кръга от институции, чиято дейност се регламентира от закона, и въвеждане на административна и финансова отговорност за юридическите лица 24.


Омбудсман
В момента на подготовката на този документ длъжността омбудсман не съществува. От 1988 г. обаче има постъпки в тази посока, а от юли 2002 г. започна изработването на проектозакон. От институцията омбудсман се очаква да допринесе за антикорупционните усилия, като осигурява обезщетение за вреди, причинени от незаконни актове или действия на администрацията.
В същото време Центърът за изследване на демокрацията и Центърът за социални практики стартираха експериментални проекти за въвеждане на длъжностите граждански наблюдател и обществен посредник в няколко общини. През май 2001 г. Софийският общински съвет назначи омбудсман за София и именува длъжността обществен посредник; местни клонове на тази институция бяха създадени и в други български градове по инициатива на местната община или в рамките на споразумение между общината и местни граждански организации. Фактически те функционират като приемни на омбудсмана, разглеждащи оплаквания и даващи препоръки. Опитът от тяхната работа даде възможност в един от проектите за закон, разглеждани от парламента, да се включат условия за създаване на такива приемни на местно ниво.


Изпълнителна власт и държавна администрация
Въпреки че България прие много важни нормативни актове, чиято цел беше да реформират публичната администрация, включително и закон за администрацията, до настоящия момент резултатите от реформата са ограничени. Механизмите за обезщетение за вреди от незаконни актове и действия на администрацията са тромави и неефективни. Единствените разпоредби в сферата на конфликт на интереси в изпълнителната власт и държавната администрация са неясните разпоредби на Кодекса за поведение за държавните служители, а самият кодекс има малка тежест. Клаузите за деклариране на имуществото се отнасят само за най-висшите служители, а контролът и санкциите при нарушения са недостатъчни. Корупцията на ниво висши служители привлича все по-силно вниманието на медиите и в началото на 2002 г. започна разследването на бивши висши служители и министри особено във връзка с приватизацията.


Структура и нормативна рамка
Въпреки че през последните години бяха приети голям брой закони за реформа в публичната администрация, и до днес правителството не е успяло да установи нормативна рамка за професионална и независима държавна администрация. Българската публична администрация продължава да бъде като цяло свръхцентрализирана, което е причина гражданите на местно ниво да бъдат обслужвани от силно корумпирани местни служители.
През декември 1998 г. законът за администрацията подробно описа структурата на администрацията, разпределянето на пълномощия между различните органи на изпълнителната власт и правилата и структурите на дейността й. Законът установи общи правила за вътрешната организация на административните структури на органите на изпълнителната власт. Процедурните и организационните правила за административните структури, по-голямата част от които бяха приети през 2000 г., както и последвалите поправки очертават конкретните функции, задачи и отговорности на административните звена.
Законът за държавния служител формулира изискванията за получаване на статут на държавен служител, процедурите за назначаване и правилата за прекратяване на служебните правоотношения. Той определя като държавни служители всички служители в Министерския съвет, министерствата и други централни административни структури и областни и общински администрации. Техническият персонал, членовете на политическите кабинети, заместник областните управители и заместник-кметовете не са споменати и този пропуск е критикуван от НПО, които считат, че той нарушава бюрократичната приемственост и поддържа традицията на политически назначения.
Въпреки че приетите през ноември 2001 г. поправки на закона за администрацията наложиха по-прецизен ред за поставяне на граница между политически и неполитически назначения според изработения от Програмата за развитие на Обединените нации през януари 2002 г. Доклад за антикорупционните инициативи в България "дори и при новата нормативна уредба на държавната администрация служебното повишение на държавните служители зависи от висшестоящите политици и бюрократи".
Със Закона за държавния служител се създаде и Държавна административна комисия /ДАК/, чието задължение е да контролира спазването на закона. ДАК контролира наемането на държавни служители и арбитрира служебни спорове. Комисията, която беше създадена през август 2000 г., се състои от петима членове, назначени от Министерския съвет по предложение на министър-председателя. Обединените нации посочват, че ролята на комисията е ограничена единствено в защитаване на социалните и служебните права на държавните служители и не е ангажирана с гарантиране на политическа неутралност при наемането, уволняването и повишаването на държавни служители, нито има някакви директни задължения или роля в борбата с корупцията. През 2000 г. беше създаден Институт за публична администрация и европейска интеграция с цел да предоставя обучение на държавните служители. През ноември 2001 г. институтът организира кръгла маса с висши държавни служители, за да обсъди корупцията и мерките за борба с нея в публичната администрация, и понастоящем предлага обучителен курс на тема "Превенция на корупцията - рискове и трудности пред публичната администрация".


Административно производство и търсене на обезщетение
Законът за административно обслужване на физически и юридически лица регулира общите процедури за предоставяне на административни услуги. По-конкретно законът определя срок от три работни дни след подаването на молба за предоставяне на административна услуга. Когато услугата изисква административно решение, крайният срок е седем дни. Ако има отказ за предоставяне на услугата, причините за това трябва да бъдат посочени в рамките на три дни. От друга страна, законът посочва също, че процедурите за предоставяне на административни услуги се определят от конкретните организационни и процедурни правила на всеки административен орган, а проблемите, които тези правила не обхващат, се разглеждат във "Вътрешен правилник, одобрен от главния секретар".
През 1989 г. Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, и Законът за административното производство формулираха правилата за търсене на обезщетение и подаване на иск за вреди. Гражданите може да подадат жалба срещу административен акт или действие пред органа, издал акта, с право да обжалват пред висшестоящия административен орган или пред съда. Ако актът се отмени от съответния административен орган или от съда, гражданите имат право също да подадат иск за обезщетение пред съда, където е била нанесена щетата. Когато искът за обезщетение е в резултат на нищожен административен акт, не се изисква предварително актът да е отменен. Ищецът плаща съдебни разходи, ако искът е изцяло или частично отхвърлен. Върховният административен съд е крайният арбитър в случай на обжалване.
На практика тези условия не дават възможност на гражданите да защитят своите права по отношение на органите на държавна власт. Правилата, засягащи административния ред, жалбите и обезщетенията, са разпръснати в няколко закона, правните процедури са бавни и усложнени, а прилагането им е затруднено от факта, че самата институция, обвинена в извършване на акта, причиняващ щети, е натоварена със задължението да обяснява на ищците техните права и процедурите за обжалване. Според Програмата за развитие на Обединените нации съществуването на различни правила и срокове за процедури и обжалване създава значителни трудности на гражданите, търсещи обезщетение. Няма известни случаи, в които законът е бил използван с цел получаване на компенсация за действия, свързани с корупция. За да осигурят едно от основните условия за ефективно обезщетяване, всички правила, засягащи административния ред, обжалването и обезщетяването, трябва да бъдат систематизирани в един закон.


Конфликт на интереси и контрол на имуществото
На ниво изпълнителна власт не съществуват законови правила за конфликт на интереси с изключение на някои неясни разпоредби в Кодекса за поведение на държавните служители. С изключение на неефективния Закон за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни длъжности /вж. Раздел 2.5/, който не се отнася до служители под ниво министър, не съществува нормативна уредба за контрол или наблюдаване имуществото на служителите.


Механизми за вътрешен контрол
Законът за държавния служител предвижда ред за създаване на Дисциплинарен съвет във всяко звено на публичната администрация, който да разглежда дисциплинарни случаи и да налага дисциплинарни наказания, започващи от понижаване в длъжност за период от шест месеца и стигащи до освобождаване от длъжност за период от една година. На практика много административни звена имат по-малко от седем държавни служители и следователно не могат да сформират такива дисциплинарни съвети.


Взаимодействие с обществеността
Кодексът за поведение на държавните служители, одобрен от министъра на държавната администрация на 29 декември 2000 г., очертава основните принципи и правила за етично поведение на държавните служители при тяхното взаимодействие с гражданите при изпълняване на професионалните им задължения и обществен живот. Кодексът обаче не предвижда ясни правила в случай на конфликт на интереси и налага задължение за лоялност към организацията, което може да провокира укриване на обществена информация и създава условия, които не мотивират служителите да сигнализират за нарушения - ситуация, която се влошава от липсата на механизми или нормативни разпоредби в защита на служителите, сигнализирали за нарушения. Не съществуват механизми за съблюдаване и прилагане на кодекса, на практика приносът на кодекса за увеличаване на прозрачността и отговорността в държавната администрация е малък.
Най-добрата стъпка в посока регламентиране на взаимоотношенията между служители и граждани беше Законът за достъп до обществената информация, който влезе в сила през юли 2000 г.


Санкции за корупция
Както показват цифрите, броят на осъдените за корупция обществени служители в България е твърде нисък. От друга страна, през последните няколко години изпълнителната власт все по-често е притегателна точка за подозрения в корупция от медиите. От януари 2002 г. насам 34 висши обществени служители или бивши обществени служители са били разследвани или обвинени, включително девет бивши министри.


Законодателна власт
Българският парламент не функционира като ефективен антикорупционен механизъм и самият той е в голяма степен податлив на корупция. Парламентът не следи внимателно и ефективно държавните финанси, нито инициира писането на антикорупционни нормативни актове, а две антикорупционни комисии бяха премахнати през 2001 г., след като доказаха, че са абсолютно неефективни. Законовите разпоредби в сферата на конфликт на интереси и лобиране са малко на брой или въобще ги няма, докато разпоредбите, осигуряващи имунитет, са многобройни. Съществуват сериозни опасения, че парламентът на практика е контролиран от мощни интереси, които се стремят да блокират антикорупционната политика например в сферата на реформата в митниците.


Европейската ориентация на България


Влияние на процеса на присъединяване на България към Европейския съюз върху противодействието на корупцията вътре в страната
Българското правителство изрично посочва присъединяването към ЕС като една от най-важните причини за приемането на национална антикорупционна политика. В преамбюла към Националната антикорупционна стратегия се казва, че "усилията за въвеждане на съвременни международни стандарти за прозрачност и публичност... са съществена предпоставка за... гарантиране на членство в ЕС и НАТО...".
За първи път антикорупционната политика беше включена в дневния ред за присъединяването на България към Европейския съюз в Партньорство за присъединяване 1999 г. Партньорството започна да работи по проблема с корупцията в системите на правосъдието и вътрешните работи и постави като свой най-важен краткосрочен приоритет приемането на широка правителствена антикорупционна стратегия и осъществяването й до края на 2000 г. Впоследствие комисията критикува предходното правителство за неуспеха му в осъществяването й. Настоящото правителство изпълни този приоритет през октомври 2001 г. За Партньорство за присъединяване 1999 г. прилагането на антикорупционна стратегия беше средносрочен приоритет, а се превърна в приоритет, "изискващ особено спешни действия", какъвто беше и завършването на правната рамка за външен одит. Нов Закон за Сметната палата влезе в сила през декември 2001 г.


АНАЛИЗ НА РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ФОКУСГРУПИ


ОЦЕНКА НА НОРМАТИВНАТА БАЗА В ДАНЪЧНАТА ПОЛИТИКА КАТО ПРЕДПОСТАВКА ЗА КОРУПЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ
В първата фаза от реализацията на проекта бяха организирани и проведени две фокусгрупи с представители на данъчните служители и на корпоративните данъкоплатци.
При изследване отношението на респондентите към нормативната рамка в областта на данъчното законодателство от гл. т. на възможни корупционни практики приоритетно се целеше да се изяснят няколко важни въпроса:

Какъв смисъл се влага в понятието корупция от гледна точка на обществото?

Каква е легалната дефиниция на това понятие и съществува ли такава?

Какво представлява схващането за корупцията от гледна точка на политиците - тези, които изграждат и прилагат антикорупционните стратегии, тактики, планове и практики?
Отговорът на първия въпрос - какъв смисъл се влага в понятието корупция от гледна точка на обществото, беше търсен в дискусиите в рамките на проведените фокусгрупи по проблемите на корупцията. Представителите на обществото в лицето на тези, които по дефиниция биват корумпирани, и тези, които ги корумпират, имат различни виждания и обяснения за корупцията.
Корупцията по принцип се възприема като "всяко нарушение на закона от позицията на обществено положение, т. е. държавна служба, представителна функция и др.", и може да се класифицира в следните видове:

корупция по отношение на имущество. Тук се отнасят подкупите, присвояванията, умишлените разхищения, облагодетелстване от позиция на заеманото обществено положение. Общото в този случай е употребата на служебното положение за неслужебни цели.

корупция по отношение на някои лица. Под това определение се разбира неправомерно толериране и неправомерно ощетяване на лица от позицията на обществено положение. Пример за толериране е осигуряването на някакво привилегировано положение на хора, с които се контактува по повод държавни поръчки, приватизационни сделки, ощетяване на граждани в случаите на превишаване на власт от страна на полицейски служители, причиняване на вреда посредством административни актове и т. н.

корупция по повод информация. В този случай се визира "издаването" на сведения, които може да се класифицират като държавна тайна, като информация за служебно ползване, и възползването от такава власт в личен интерес.

корупция по повод придобиване на власт. Класически пример за това е манипулирането на избори. В случая е налице използването по неправомерен начин на ресурсите на притежаваната власт с цел запазване на статуквото или придобиването на повече власт.
Участниците в проведените фокусгрупи в рамките на проекта имат изградено устойчиво мнение относно корупцията:

На първо място се подчертава, че България е страна с изключително висока степен на разпространение на корупцията. Това се свързва с факта, че корупцията по правило процъфтява в икономически по-изостаналите страни, каквато е и страната ни в момента.

Прави впечатление споделеното от участниците разбиране за "историческата неизбежност" на корупцията. Сочи се, че това е много стара форма на изнудване, присъща на всички човешки общества. Различия в нейните типични форми и нива на обхват, разбира се, съществуват и те се дължат най-вече на икономическите условия и формата на упражняваната държавност.

Вярва се, че няма сфера на публичното пространство, в която да не присъстват трайно едни или други корупционни практики. В същото време се подкрепя становището, че най-голяма е корупцията сред държавната администрация. Като сфери с относително най-високо ниво на корумпирани служители се сочат общинската и данъчната администрация, митничарите, полицията, здравеопазването, висшето образование, съдебната система.

Посочва се, че корупцията е свързана с упражняването на власт. В съответствие с това нивото на корупцията е правопропорционално на притежаваните от даден служител пълномощия. Пак по тази логика колкото по-високи етажи на властта се "обитават", толкова по-големи са размерите на предлаганите подкупи. Ето едно типично изказване в подкрепа на твърдението, че най-голяма е корупцията сред хората с най-много власт: "Имат достатъчно пари и достатъчно власт, за да си позволят да го правят. Докато човек, ако е някъде по низините, ще се страхува. Няма да смее така естествено да приеме подкуп или каквото и да било."

Много от формите на "малката" корупция са механизъм за "компенсиране на комплекси за малоценност". Чиновникът предпочита да влезе в противоречие със закона, но да покаже на гражданина, че последният е зависим от него. След като накараш някого "да се почувства жалък, дребен, зависим", той започва да търси начин как да се сближи с теб. И тук се ражда корупцията.

Подкрепя се мнението, че корупцията е сделка - налице са обект и субект на корупционния акт. Въпросът за момента на плащането /преди или след това/ до голяма степен е предрешен - преобладаващият модел на поведение включва плащане преди извършването на исканата услуга. Това се обяснява с желанието на хората да се презастраховат, да "покажат, че са готови да платят, за да избегнат неприятностите".

Всички участници са единодушни, че най-активните точки на "търсене и предлагане" на корупционния пазар са свързани с издаването на разрешителни и лицензионни режими. В тази посока има много примери от личния живот и ежедневието на техни познати.
Успоредно с това участниците във фокусгрупите "дешифрират" някои неотбелязвани досега тенденции в обществените представи за корупцията. Най-важните от тях са следните:

Експлицира се недвусмислено връзката между размерите на корупцията и процеса на преразпределяне на собствеността. Посочва се, че за да има корупционен акт, трябва да има някакъв обект, предизвикващ нечии апетити. В резултат на възникналите аспирации към този обект се формира желанието да се намери субект, склонен към корупция. Погледнато в исторически план, един от най-честите поводи за корупция е било придобиването на определен вид собственост. Например най-сериозната вълна на корупция преди 9.09.1944 г. се появява при прегрупирането на земята от по-малки парчета в по-големи. При социализма корупцията е в ограничени размери, защото и собствеността също е ограничена /"Можеш да имаш един апартамент, една кола, вила и това е. Дотук свършват възможностите ти."). По мнението на някои от участниците обаче тъкмо това насилствено ограничаване на естествения стремеж на човек към притежаване на собственост е довело до бума на корупцията в последните десетина години. Затова в момента, когато стана ясно, че собствеността ще се преразпределя, се появиха много желаещи със завидни апетити. Това роди институцията на корумпирания държавен служител.

По мнението на участниците все повече се размиват границите между благодарността и корупцията. Един от критериите за тяхното разграничаване /освен момента на плащането/ е размерът на подкупа. Той обаче се определя от значимостта на исканата услуга - това, което за лекаря е подкуп, би изглеждало като скромна благодарност на едни други, по-високи нива. В тази връзка се посочва, че сега под знаменателя "държавен служител" са подведени несравними категории служители. Те са несъвместими както по съдържанието на извършвания труд, така и като статут. Оттук възниква и разликата в моралната оценка на това, което се дава на единия или на другия служител. Пример за това са отношенията "лекар - пациент" и "адвокат - клиент".

Интересна интерпретация са прави на позицията на даващия. Една е ситуацията, ако даваш от позицията на изнудения гражданин, и съвсем друга, ако даването се извършва от позицията на искащия, търсещия вид услуга. За последния това е вид производствен разход /"Не го давам с възмущение, а си плащам за това, което искам"/. Фирмите имат така наречените черни сметки, в които подкупите се "вкарват" като разходи. В този смисъл се прави едно "историческо напомняне", че тази традиция е била особено силно застъпена през турското робство. Търговците /дори по-скоро еснафите/ са имали официални книги, в които са водили сметка за всички подкупи, давани на властите.


Дискутирайки въпроса кой е "по-виновен" - този, който предлага подкупа, или този, който го взема, участниците приведоха аргументи в полза и на двете становища. Все пак надделя виждането, че виновна е крайната инстанция, т. е. този, който взема подкупа. Именно той подлежи на наказание от закона.
На втория поставен въпрос - каква е легалната дефиниция на това понятие и съществува ли такава, отново не беше очертан еднозначен отговор.
От една страна, понятието корупция не е криминализирано като такова. От друга стана обаче - по въпроса съществува множество "литература" или "писания", които в една или друга степен определят това понятие, а и от изложеното дотук също става ясно за какво именно проявление на подкупа и неговите форми става въпрос. Това е така, защото само и единствено подкупът като неправомерно деяние е криминализиран в българското законодателство.
В този смисъл типично е виждането, че "закони има и те са добре написани, но проблемът е в тяхното неспазване".
Основните причини за бума на корупцията в последно време може да се класифицират така:

Икономическото състояние на обектите и субектите на корупцията е една от първите предпоставки за ръст на корупционното поведение. Изключително ниските заплати, високата безработица, спадането в жизнения стандарт като цяло създават социално напрежение, което се редуцира с помощта на търсене на допълнителни начини за преживяване. Използването на целия потенциал на заемания служебен пост се схваща като една от най-лесно достъпните тактики за оцеляване. В този смисъл на корупционните практики се гледа като на механизъм за компенсация на служителите за иначе "обидно ниското заплащане от страна на държавата".

Друга важна причина е съсредоточаването на огромни пълномощия и правомощия в един пост. Това овластява една-единствена личност с изключително големи права. Дали тази личност ще предпочете да злоупотреби с получената власт, или ще запази стриктното си отношение към задълженията си, до голяма степен зависи от личния морал. За съжаление обстоятелствата в страната ни са такива, че най-често се прибягва до първия модел.

Съществуващата корупция индуцира нова корупция. Това става или на принципа на подражанието /"Всички вземат, само аз ли ще мизерствам?!"/, или на принципа на принудата /"Щом няма друг начин да се избегнат неприятностите, ще дам каквото трябва."/.

Веднъж породена, корупцията ражда нови свои форми, които до такава степен стават част от социалния живот, че тяхното неспазване дори се санкционира от гражданите.

Въпросът благоденствието или обедняването продуцират по-голяма корупция в случая е екзистенциален. Може да се намерят аргументи в подкрепа и на двете становища. Очевидно е, че както процесът на обедняване засилва желанието за лично облагодетелстване, така и обратният процес на създаване на съсловие на богати хора генерира допълнителни възможности за поява на "подбудители" на корупционни практики.

Монополизмът в преобладаващите основни сфери на стопанския живот е следващият генератор на корупция. В страна, в която има един основен производител на електроенергия например, гражданите могат само да се надяват на добро отношение от страна на този производител. Но не могат по никакъв начин да се противопоставят или да коригират прилагането на социално нежелани монополни решения.

Противно на разпространените в публичното пространство нагласи, че материалните дефицити са в основата на корупцията, значение имат по-скоро моралните и правните дефицити.

Несъвършеното законодателство се схваща като една от най-важните причини за днешната корупция. По мнението на гражданите законотворците създават такива закони, които изобилстват от "вратички" за тяхното нарушаване и така се предпоставя "легализирането" на корупционните практики. Това води до висок ръст на корупцията и нейното разпространяване във всички сфери. Това мнение се споделя и от служителите от съдебната система. Нещо повече. Те допълват, че при съвършени закони адвокатите просто няма да имат работа. А тъй като половината от законотворците са именно адвокати, то е ясно защо се правят такива закони /"Никой не реже клона, на който седи!"/.

Оттук се прави и следващият извод, отнасящ се до корумпирането на служителите в данъчната система. Поведението им следва "духа на закона", който пък толерира прокорупционните практики.

Предпоставките в закона се виждат най-вече в предписаните сложни процедури, изискващи понякога взаимно изключващи се действия, при това в нереални срокове. Посочва се пример за начина, по който се закупува ведомствено жилище. Тъй като държавата неправилно е определила сроковете за събиране на нужните документи /разбирай подписи/, то се създават предпоставки хората да търсят слабите звена в системата, за да решат въпроса си. "Трябва да си вземеш едва ли не дългосрочен отпуск, за да решиш един въпрос, който на пръв поглед изглежда елементарен, а и такъв би трябвало да бъде, ако законодателството не е проблемно." Държавата сякаш мисли как да създаде повече препятствия по пътя към решаването на проблемите, вместо да търси радикални решения. Възпитани са поколения наред от "тежки бюрократи", които с удоволствие разиграват гражданите. Затова днес се ражда едно ново поколение бизнесмени и граждани, чийто основен принцип е "побеждава най-агресивният".

Изрично се упоменава също така, че има все пак добре написани закони, които просто не се прилагат. Например трудовите дела се протакат по 3 до 5 години, а в същото време НС е гласувало това да става в срок от 6 месеца - следвайки духа на закона.

В този ред на мисли са и разсъжденията за пълната липса на контрол върху работата на данъчната администрация. Докато преди "беше много жестоко и всеки се пазеше", сега, ако те хванат, "най-много да ти отидат 10-те процента, които си взел". Тоест в този кръг активно са включени и самите контролни органи. Още от времето на Римската империя е станало ясно, че контролиращите не подлежат на санкции. Така се създава идеална среда за проспериране на корумпираните служители.
Най сложен се явява отговорът на третия въпрос - какво представлява схващането за корупцията от гледна точка на политиците - тези, които изграждат и прилагат антикорупционните стратегии, тактики, планове и практики, тъй като всяко правителство и политическа сила имат собствено виждане по въпроса. За нас в момента най-важно е виждането на сегашното правителство, както и предприетите от него мерки по въпроса за корупцията. На първо място следва да се отбележат Управленската програма на правителството, позицията на Народното събрание, Президенството, Съдебната власт и на другите държавни и неправителствени институции, антикорупционните позиции и документи на Европейския съюз и на Международните финансови институции /МВФ, Световна банка и др./.


ВЪЗМОЖНИ МЕРКИ ЗА ОГРАНИЧАВАНЕ НА КОРУПЦИЯТА СРЕД СЛУЖИТЕЛИТЕ ОТ ДАНЪЧНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ


Общи препоръки:

На първо място - корупцията е болест на цялото общество. Затова към проблема трябва да се подходи макроикономически, като се осигурят работни места и прилично заплащане на труда. Всякакви други опити за решаване на отделни частни проблеми ще представляват преливане от пусто в празно и няма да доведат до видими резултати.

Друг важен момент е ограничаване ролята на субективния фактор при решаването на важни административни въпроси. Въвеждането на принципа на колективното разглеждане /от специализирани комисии/ съществено би затруднило активните подбудители на корупционно поведение /"Едно е да се налага да купиш един човек, друго е 12 или поне 5-6-има, за да осигуриш кворум."/.

Да се намерят начините за осъществяване на контрол между демонстрираните разходи и официално декларираните доходи. Държавата в момента не контролира един чудовищен дисонанс, при който служители със средна заплата от 150 лв. притежават имущество /движимо и недвижимо/ за стотици хиляди марки. Предположенията за произхода на тези средства са обществена тайна, но никоя държавна инстанция не е потърсила официално отговорност на тези лица.

Това оставя гражданите с впечатлението, че правителството не само няма желание, но и не иска да се занимава с тези проблеми. Единственото, което се прави, е да се парадира с помпозни изказвания и декларации. Един от участниците дори е много критичен, като направо заявява, че държавният апарат съвсем съзнателно оставя хората да си "играят на корупция", за да може в същото време необезпокоявано да прави големите афери.

"Общо взето, целият ти ден минава в някакво грубо разменяне на пари между нас самите, а в това време там, горе, се взема ли, взема... И просто нямаш време да погледнеш колко се взема горе, защото ти през това време трябва да дадеш на някого, а някой дава на теб."

Необходимо е да се въведат строги санкции и публичност при разобличаването на корумпирани служители. Това ще спомогне за постепенното заменяне на чувството за безнаказаност със съзнанието за държавен контрол.


Специализирани препоръки за ограничаване корупцията сред работещите в данъчната система служители:

Най-напред е необходимо нещата да се предпоставят по законов път. За целта трябва да се тръгне от даването на възможност всички административни актове да бъдат обжалвани. Досегашната практика и добре познатият гриф "не подлежи на обжалване" подтикват много хора към търсенето на слабите звена в системата. Другата мярка е възможност за обжалване на сроковете, в които едно или друго дело може да се реши.

Полезно би било данъчната система да работи на принципа на мандатността, изборността и при максимална прозрачност:

отправя се критика към медиите, които според гражданите "раздухват дребните случаи", а истинтските афери остават извън обсега на интереса им. Добре би било, ако медиите предлагат самостоятелни журналистически разследвания, съдържащи конкретни факти за корумпирани служители;

данъчнвите служители трудно може да се превъзпитат, но може да се тръгне с по-внимателен подбор на кадрите. Следващата стъпка е въвеждането на проверяващи извън тази система, които докладват за действителното поведение на данъчните служители. Остава дискусионен въпросът за структурата на тези органи и на чие подчинение да бъдат. Ясно е, че трябва да бъдат високоплатени,
необходимо е да се прави бърза процедура за синхронизиране на провинилите се служители. Всяко разтакаване дава възможност за търсене на "свои хора" и вратички в закона.
Консенсусно се наложи мнението, че е нужна тотална промяна в мисленето на хората. Дали това ще става чрез образователни програми, чрез неправителствени организации или по друг начен, нужно е правителството реално да заработи, като ортганизира зрими действия за създаването на нови обществени нагласи към корумпираните.

Go back BG Online