Оптимистична теория за песимизма на прехода*
(ДНЕВНИК) - 2004/3/30
“Оптимистична теория за песимизма на прехода” е годишният доклад за 2003 г. на Сдружение “Глобална България”. Всяка година то ще представя изследване по най-актуалните въпроси на българското общество.


“Глобална България” беше учредена като сдружение с нестопанска цел на 12 ноември 2002 г. от Иван Кръстев - Център за либерални стратегии, Красен Станчев - Институт за пазарна икономика, Цветелина Бориславова - СИБанк, Светослав Божилов - СИБанк, Валентин Златев - "Лукойл България", Сашо Дончев - "Овъргаз", Стефан Попов - Фондация "Отворено общество", Красимир Гергов - рекламна агенция “Крес”, Левон Хампарцумян - Булбанк, Венелина Гочева - WAZ, Frank Bauer - Bulgarian American Enterprise Fund, Иво Прокопиев - издател на в. “Капитал” и в. ”Дневник”, Огнян Шентов - Център за изследване на демокрацията. Координатор на сдружението е Цветелина Бориславова.


Основните цели, които сдружението си поставя, са свързани с утвърждаването на силно гражданско общество като предпоставка за интеграцията на България в един глобален свят и запазване на националното достойнство; превръщане на България в по-сигурно и обещаващо място за инвестиции и бизнес; утвърждаване водещата роля на пазарните механизми в икономическите отношения и равен шанс за всички чрез условия за “честен бизнес” и спазване на етичните норми в деловата активност


Вторият проект на "Глобална България", който е завършен и скоро ще бъде представен, е “Ефективното усвояване на средствата по предприсъединителните фондове на Европейския съюз” и гражданският контрол върху този процес.





- - - - - -





Проблемът


През 2003 г., след шестгодишен среден темп на нарастване от около 4.5%, българският БВП на глава от населението достигна равнище, сравнимо с това от 1989 г. Изследванията на потреблението от своя страна регистрират подобряване на материалното състояние на мнозинството от хората. Статистиката отчита намаляване на безработицата от 19% през април 2000 г. на 13.5% през декември 2003 г. Кредитите, раздадени на домакинствата през 2003 г., са два пъти повече от тези, раздадени през 2002 г. България е на прага на присъединяването си към Европейския съюз. По логиката на господстващата парадигма, изповядвана от международните финансови институции, сами по себе си тези трайни положителни тенденции би трябвало да доведат до нарастване на подкрепата както за политиката на икономически растеж, така и за мнозинствата, правителствата и реформаторите, които я провеждат. Вместо това негативните очаквания за личното и колективното бъдеще нарастват, готовността за участие в изборите намалява, намалява и социалната подкрепа за водената икономическа политика. Това драматично разминаване между макроикономическите измерения на прехода и тяхното субективно преживяване от обществото ние определяме като парадокса на българския преход.


Данните от серия изследвания демонстрират, че съществуват стабилни зависимости между очакванията за бъдещето и електоралната активност, както и между очакванията за бъдещето и доверието в политическите институции. Трайно високите нива на обществен песимизъм предопределят факта, че изборите в България след 1989 г. като правило се решават от протестния вот.








Така протестният вот, свързан с песимистични очаквания за бъдещето, избира всяко следващо българско правителство. В политически план обществото е в ситуация, в която икономическият растеж не води до увеличаване на политическата подкрепа, а в икономически план песимистичните очаквания се превръщат в бариера за инвестициите и за разгръщане на предприемаческото начало. Пазарите имат силната способност да превръщат в действителност това, което участващите в стопанската размяна обекти очакват.


Защо сме такива?


От прегледа на досегашните изследвания и проследяването на интерпретациите, които намираме в медиите, се оформят три типа твърдения, които обясняват “българската специфика”: икономическо, медийно и народопсихологическо.


Икономическата теза в опростения й вариант на доходен детерминизъм търси и намира източниците на песимизма единствено и само в бедността и ниските доходи: “Песимисти сме, защото сме бедни.”


Управляващите търсят източника на песимизма в “заговора на медиите”, които “изкривяват” реалността и не отразяват постигнатия прогрес: “Хората са песимисти, защото са манипулирани от медиите.”


А всички с готовност ползват народопсихологически обобщения: “Песимисти сме, защото сме българи.”


Ние се стремим не толкова да обясним източниците и възпроизводството на социалния песимизъм, а чрез разбирането на динамиката на песимизма да открием как би изглеждала една подкрепена от обществото политика на реформи в България.





Статусен песимизъм


Най-често срещаната хипотеза както сред социалните учени, така и в самата изследвана социална реалност гласи, че песимизмът се дължи на ниските доходи, докато в групи с високи доходи преобладава социалният оптимизъм. Нашето изследване потвърди хипотезата, че ниските доходи пораждат негативни очаквания за бъдещето. Но противно на очакванията, докато групите с нисък социален статус са по правило песимисти, то групите с висок доход не са задължително оптимисти. Като цяло статусно-доходната теза има обяснителна сила по отношение на индивидуалния и колективния песимизъм на около 54% от пълнолетните български граждани. Редом с ниския доход върху равнището на социален песимизъм влияят и други мощни стратифициращи фактори: 1) доходи, 2) място в служебната йерархия, 3) образование, 4) тип населено място, 5) възраст.








Това, което констатираме на този етап, е, че през последната година сме свидетели на положителна динамика на социалната мобилност, но тази динамика не поражда социален оптимизъм.


Много по-голям дял от респондентите се виждат като изпадащи спрямо базисната 1989 г., отколкото спрямо един условен период отпреди пет години. Към момента запазилите и повишаващите статута си в сравнение с преди пет години вече достигат броя на тези, които декларират спад, но в крайна сметка именно сравнението с 1989 г. е това, което формира очакванията за бъдещето. Сравнението с 1989 г. е координатната система, в която губещите от реформите оценяват своите социални перспективи, както и перспективите на обществото като цяло











Положителна промяна в самооценката


Първата ос, по която ясно се забелязва отместване, това е самооценката на индивидуалното социално положение. Спрямо същия индикатор през май 2002 г. в момента с около една пета е намалял броят на българите, които се поставят на най-ниските стъпала на обществената стълбица. Изтеглянето е както към средната позиция (+7), така и към най-високите (+11).











Преобладаващата част от хората продължават да живеят с чувството за загуба на социален статус. Мнозинството (57%) поставят себе си през 1989 г. на горните пет стъпала и 22% - на долните четири. Сега е почти обратното: мнозинството (62%) - на долните четири, и 20% - на горните пет. Тази обърната пирамида в оценката за притежавания социален статус сама по себе си е основа за социален песимизъм. Колкото по-ниско оценяват социалното си положение сега и колкото по-високо оценяват положението си през 1989 г., толкова по-песимистични са очакванията на анкетираните. Съществува много силен коефициент на зависимост между промяната на социалната позиция в посока надолу и социалния песимизъм. Интересното е обаче, че обратното не е вярно. Корелацията между възходящото движение по социалната стълбица и нивото на социален оптимизъм е твърде ниска.


Сравнението показва, че в известен смисъл позитивни тенденции се наблюдават при почти всички социални групи с изключение на най-възрастните, хората с основно образование и тези с доход до 50 лв. на глава от домакинство.


Ръстът на индивидуалния социален оптимизъм се дължи на много рязкото му нарастване в групите, намиращи се във водещи позиции, умереното му нарастване в онези групи, които са в средни позиции, и на практика - липса на движение при най-нискодоходните групи. Вече спечелилите са тези, които продължават да печелят от социалните промени. Това потвърждава хипотезата, че е необходим достатъчно дълъг период от време на устойчиво развитие, за да могат да бъдат наблюдавани позитивни промени в индивидуален план. Индивидуалният оптимизъм е резултат от растящи доходи и възходяща социална мобилност в период по-дълъг от една или две години.


Песимизъм на публичната сфера


Ако статусно-доходната теза за корените на песимизма изчерпва всичко необходимо за разбирането на нагласите на 54% от българските граждани, тя не е в състояние да обясни поведението, очакванията и настроенията на останалите 46%. Към тяхното поведение най-често и с най-голяма лекота се прилагат обяснения, свързани с характера на медийната среда.


Медиите като източник на песимизъм


Изследването установи, че медиите са един от механизмите за възпроизводство на социален песимизъм, но те не могат да бъдат определени като причина за неговата експлозия. Влиянието на медиите като цяло е силно преувеличено, а негативните им послания откликват най-силно в тази част от обществото, чийто песимизъм е предопределен от статусно-доходната му ситуация. Данните на “Евробарометър” показват, че в сравнителен план България е страната, кандидатка за ЕС, в която най-малко се четат вестници - само 15% четат вестници всеки ден. Данните от нашето изследване позволяват да се говори за по-отчетливо медийнно породен песимизъм при около една трета от българите. Тук трябва да се има предвид, че ТВ каналите са най-масовият източник на медийно влияние, докато вестниците достигат по-редовно до 20-25% от населението. Но влиянието на вестниците се усилва от ефекта на снежната топка, т.е. на обговарянето, преразказите, слуховете, следващи медийните новини, които многократно надхвърлят първоначалния обхват на съответната медия. Сравнението на данните за тревожност между различните групи показва, че в най-голяма степен тя нараства при онези, които не са сред най-редовните читатели и зрители на информационни предавания (най-често това са по-възрастни хора, с по-ниско социално положение, по-ниски доходи и образование). Като социален типаж това са хора, които нямат ресурси за самостоятелно справяне с проблемите. Но медийното обяснение на песимизма има ограничителна сила, когато трябва да обясним защо хората с растящи доходи и растяща социална мобилност продължават да имат негативни очаквания за бъдещето.


Демокрацията като източник на песимизъм


Сравнението с другите страни, кандидатки за членство в ЕС, показва, че само 22% от българите са доволни от качеството на нашата демокрация срещу 73% за все още разделения остров Кипър, 60% за Малта, 50% за Словения, 41% за Чехия и т.н. Това, което прави впечатление, е, че ние живеем в общество, в което голямото мнозинство от хората не знаят какво е хубавото на демокрацията и са забравили, какво е лошото на социализма. В отговор на отворен въпрос за предимствата на социализма и демокрацията става ясно, че характеристиките на социализма са много по-отчетливи в масовото съзнание, отколкото тези на демокрацията. Двадесет и седем процента посочват като основно предимство на социализма липсата на безработица, 13% - сигурността, 6% - спокойния и добър живот, 6% - безплатното образование и здравеопазване. Слабите страни имат значително по-слаб релеф:


Забрани, ограничения - 4%


Липса на лична свобода - 4


Липса на информация - 2%


Другите - около и под 1%




Как стоят нещата с образа на демокрацията? Най-високият дял за положителна характеристика е 18% - за свободата. Следват: 8% - свобода на словото, 4% - отваряне на границите. Частният бизнес и личната инициатива са посочени съответно с 1.8% и 1.3%, т.е., както беше посочено, те не са се наложили като нейни здрави и здравословни принципи, не се идентифицират като ефективни носители на едно устойчиво и възходящо икономическо развитие. Обратното, тук “тъмните страни” са много по отчетливи и се водят от:


Безработица - 20%


Престъпност и несигурност - 15%


Бедност - 12%


Корупция - 3%


Анархия - 3% и т.н.




Много по-ясната концентрация на няколко основни положителни характеристики около образа на социализма и на няколко отрицателни около този на демокрацията прави впечатление и това, че позитивният образ на социализма е свързан със социално-икономическия статут на личността - работа, сигурност; точно обратното е възприемането на сегашния модел - като загуба на този статут - безработица, бедност, несигурност.


В обществото преобладава тезата, че дори и моделът на сегашното икономическо развитие да може да гарантира индивидуални успехи, той не може да гарантира разширяване на възможностите за една по-широка част от обществото. България страда от липсата на колективен проект.


Тоталните консенсуси и функционалният песимизъм на въобразените мнозинства





Нито статусната, нито медийната интерпретация на поставения проблем са в състояние да обхванат цялото разнообразие на причини и източници на песимизъм в условията на стабилен икономически растеж. Дори и тези граждани, които усещат подобрение на условията си на живот и очакват подобряване на средата, не са склонни да формират позитивна визия за развитието на страната. Голяма част от нашите съвременници в поведението се държат потребителски или инвестиционно оптимистично - имат цели, правят планове, спестяват, вземат заеми, купуват жилища, коли, мобилни телефони, печки, перални, компютри, и т.н., а едновременно с това публично възпроизвеждат песимистични оценки на настоящето и бъдещето.


Свидетели сме не просто на рязка социална стратификация, но и вертикалните мрежи от времето на социализма се подменят от хоризонтални мрежи, в които общуването е само между социално равни. Мнозинството от бедните в България не познават нито един богат човек, а в тяхната представа богат е всеки с доход над 1000 лв. Появата на хоризонтални мрежи дава отговор на въпроса защо губещите от промяната не могат да видят позитивните промени в обществения живот.


Но защо и спечелилите остават “слепи” за промяната? Защото индивидуалният оптимизъм не е в състояние да превъзмогне общата негативна визия за състоянието на страната и за нейното управление. Нещо повече, той не е пряко свързан с ръст на доверието в институциите или с позитивно отношение към водените политики. В този смисъл това, което поразява в резултатите от изследването, е, че регистрираната социална диференциация не води до различни визии за проблемите, пред които е изправено обществото, или за причините, които са ги породили.


Усещането за икономическо изоставане и представата за всеобща и възпроизвеждаща се бедност са на практика консенсусни за българското общество. Осемдесет и шест процента от анкетираните са на мнение, че най-големият проблем на България е бедността, а 84% застъпват още по-драстичната теза, че в “България има много хора, които, за да се изхранват, са принудени да ровят в кофите за боклук”. Това са двете най-високи степени на единодушие, регистрирани в цялото изследване, при които не се забелязва никаква статистическа корелация между поддръжниците им и техния социален, образователен и подоходен статус. Тоталното усещане за бедност е характеристика не толкова на бедните, а на обеднелите общества.


Консенсус има и по отношение на неспособността на политическите сили и държавните институции да се справят с това изоставане, както и по-общо с основните проблеми на страната. Между 65 и 78 на сто нямат никакво доверие към парламент, правителство, съд, политически партии, като тези стойности се запазват почти без промени през последните години. Цари всеобща убеденост, че в сегашния си вид институциите и политическите сили не са в състояние да генерират икономически напредък и справедливост в обществените взаимоотношения.


Всеобщо е и мисленето, че в България не можеш да успееш с лични качества. Осемдесет процента от анкетираните са на мнение, че тук може да се просперира само с “връзки”. Което само по себе си ако не изцяло обезсмисля, то поне силно снижава значението на всяко лично усилие, икономическа активност, професионализъм и лична порядъчност. Колкото по-слаба е увереността на човек във възможностите да бъде направляван и контролиран собственият му живот чрез полаганите лични усилия, толкова по-силно нараства песимизмът му. Това е една от най-силните зависимости, наблюдавани в изследването.


Тоталните консенсуси и въобразените мнозинства стават основна причина за потискане на индивидуалния оптимизъм и за това, че той не се превръща в позитивно очакване за развитие на страната като цяло. Спечелилите от промените са се “отказали” от публично представителство на своя опит.





Колективната памет като генератор на песимизъм


Изследването показва, че в голяма степен социалният песимизъм на българина се корени в “догонващия” модел на модернизация, характерен за България. Наличието на чувствително разминаване между икономическите условия в страната и в развитите страни създава трайно чувство за фрустрация. По отношение на развитите страни нацията се преживява като систематичен губещ. В социално-психологически план антропологическата част на изследването откри една интересна закономерност - ако за губещите от промените - групите с нисък доход и низходяща социална мобилност, източник на песимизъм са сравненията с 1989 г., то за спечелилите - групите с възходяща социална мобилност, източник на песимизъм са сравненията с Европа.


Исторически гледано, периодите на силен икономически подем са рядкост в нашата история и като правило са кратки; в резултат отсъства колективна памет за икономически успех и особено за модели на легитимен личен успех, за икономически здравословна среда, където водеща роля играят стопанските субекти, а не държавата. Доминиращият в България догонващ модел на модернизация и нескъсяващата се дистанция между икономическите условия у нас и тези в развитите страни създават трайни предпоставки в общественото съзнание да доминира представата за перманентна изостаналост на страната, което е основа за възпроизводство на социален песимизъм.


Постсоциалистически песимизъм


При отсъствието на достатъчно продължителен период на икономически и социален подем в условия на свободно стопанство и демократичен политически режим ролята на модел за позитивно възходящо икономическо развитие в колективната памет се заема от модела на “индустриализирания” възход на социализма. Съзнателно или по-често подсъзнателно представата за това какво би представлявало едно успешно икономическо развитие се съизмерва чрез твърдите (и идеализирани) параметри на социализма - заводи, промишленост, работа за всички, спокойствие и сигурност. Масовата обществена представа за успешно развитие се концентрира около два водещи приоритета, характерни за господстващата визия на социалистическата индустриализация:


- развитие на промишлеността и изграждане на заводи - 61%


- привличане на инвестиции - 62%.




Вярно е, че практически същият дял, определили като приоритет “заводите и промишлеността”, посочват и инвестициите, но в редица случаи последните пак се мислят като инвестиции в големи промишлени предприятия. Услугите, туризмът, високите технологии, образованието и науката остават доста по-назад в класацията с дялове между 25 и 49 на сто.


Фактът, че дванадесет години след началото на прехода моделът на социализма продължава да бъде жалон за икономическо развитие, е показателен за това, че друг ефективен модел на икономическо развитие не се е наложил. Формираната в страната базисна нагласа е, че у нас липсва успешен модел за икономическо развитие, както и ефективни институции. Единственият ефективен модел, който владее обществената памет, е този на социализма (обвързан освен с индустриализацията и с такива придобивки като безплатно здравеопазване, осигурена работа, спокойствие, сигурност и т.н.), който именно бива отричан от цялата идеология и практика на прехода. Фактът, че днешният икономически растеж е постигнат в ситуация на деиндустриализация, го прави нелегитимен, измислен в очите на обществото.





ИЗВОДИ


Търсенето на отговор на въпросите защо растежът не поражда оптимизъм и за кого растежът не поражда оптимизъм ни позволява да откроим няколко групи отговори:


1. Невъзможността възходящата социална мобилност да се превърне в позитивна визия за собственото развитие и за развитието на страната като цяло се оказа ключът за решаване на ребуса на българския преход. Изследването констатира тенденция на засилена социална мобилност в рамките на над 40% от гражданите. Но тези позитивни тенденции трудно се превръщат в индивидуален оптимизъм, тъй като голямото мнозинство от респондентите преживяват сегашното си развитие като загуба на статус в сравнение с 1989 г. и тъй като това мнозинство няма модел за обществен прогрес, различен от този на социалистическата модернизация.


2. Личният опит не е призмата, през която спечелилите от реформата мислят бъдещето на страната като цяло. Това, че успелите мислят себе си като изключение, се потвърждава от убеждението им, че те са успели въпреки, а не благодарение на системата.


3. Драматичното разминаване между оптимизма за собственото бъдеще и песимизма за страната се обяснява и със специфичния опит на определени социални групи като трудовите мигранти. Тази социологически значима социална група се връща от “трудовите си екскурзии” в Европа с подобрено материално състояние, но без усещането за позитивна социална мобилност. За разлика от “селянина с колелото” от времето на социалистическата индустриализация, който преживява преместването от селото в града като възходяща социална мобилност, “гражданинът с автобуса” от началото на XXI век мисли работата си в Европа като загуба на статус и това му усещане е една от причините дори признаването на лична перспектива да не се мисли като основание за обществен оптимизъм.








*Ръководител на проекта: Иван Кръстев, Център за либерални стратегии


Ръководител на социологическата част: Боряна Димитрова, “Алфа рисърч”


Ръководител на антропологическата част: Васил Гарнизов, НБУ, “Статус”


Аналитичен екип: Илия Илиев, Деян Кюранов, Петя Кабакчиева, Георги Ганев, Румен Аврамов.





- - - - - -





Социологическа карта на песимизма





Песимисти








Заедно със следващата група песимистите са около 54% от населението. Тук обаче се включват социални общности като пенсионери и хора с ниско образование и квалификация, оставащи за по-кратко или дълго време без работа. При тях доминират страховете, ниската социална активност, недоверието към политическите институции. Това е групата на хората, която не просто е изгубила от реформите, но и на практика е лишена от ресурс да промени сегашната си ситуация. Те са маргинализирани и изтласкани извън модерния свят, това е изгубилото мнозинство на България.


На тази група силно влияят катастрофичните медийни образи, защото те са в синхрон със собственото им усещане за безпомощност; те са най-склонни да привиждат “натиск отвън” върху развитието на страната, да се залавят за спасителни модели.








Характеристики:





Ниски доходи - 66% с доход до 100 лв.


Преобладаващо жени


Ниско образование - 86% средно и по-ниско, като 43% - с основно и по-ниско


По-възрастно население - 33% от пенсионерите


Общо 56% са неработещи





Нетипични песимисти





Те не отговарят на обективните характеристики, поставящи ги на дъното на социалната стратификация. Това са хората с по-високо образование и доходи, но споделящи изцяло песимистична визия. Отличителната им характеристика - заети в държавния сектор (64% - държавен, 31% - частен); повече от останалите са планирали и повече от останалите са постигнали; визията им не се дължи на неуспехи в личен план, а на възпроизводството на общовалидни клишета - те повече от останалите смятат, че има много хора, които, за да се изхранват, ровят в кофите за боклук, повече от останалите смятат, че е възможно да намериш добра работа само с връзки. Нещо, което тук не можем да проверим, е дали няма социален песимизъм, който да се подхранва от нелегитимни канали за социална мобилност, които е възможно тези хора да са използвали; особеното при тях е, че нямат сигурност, че ще продължат да ги използват и поради това генерират личностен и социален песимизъм.











Оптимистите





Това е единствената група, която оценява общата посока на развитието на страната през последните 12 години като правилна. Това са около 15% от населението и в демографско отношение тази група е съставена главно от по-млади хора, с високо образование и доходи, заемащи ръководни позиции в държавния и частния сектор, по-активистки настроена.


Споделят масовите визии за бедността на страната и необходимостта от индустриализация. В същото време две трети от тази група очакват както по-добро развитие на страната през следващите години, така и позитивна промяна в личния им живот. За тях е важно да могат да вземат решения в работата си и по-голямата част имат тази възможност. Имат чувството за контрол над живота си, затова и страховете им са много по-малки. Критицизмът и скептицизмът по отношение на политическата класа са също така високи, както и при другите групи. Те разделят личния си успех от политическите институции и процеси. Дори и тази група, на най-големите социални оптимисти, не смята, че има реално повишение на социалния им статус спрямо 1989, както и спрямо последните пет години - едва една трета са онези, които твърдят, че имат възходяща социална мобилност. Това прави нагласите много крехки.





Оптимисти за себе си и песимисти за страната





Тази група (26%) се вписва в модела на оптимистичното поведение, но поддържа песимистичен дискурс, най-вече постулирайки истинност не на своя социален опит, а на опита на “въобразените мнозинства”. Това са хора, които са убедени, че те успяват да се справят и имат шансове, но мнозинството от хората в България са зле.


Те се различават съществено като социално-демографски портрет от песимистите, но почти нямат социално-демографски разлики с оптимистите - нито като структура, нито като базисни ценности, нито като нагласи и личен социален опит. Техният песимизмът не може да бъде обяснен като крах на личните им стратегии. Доколкото значимостта на конкретния личен резултат бива заличена от общото чувство на неудовлетвореност, това е група, която се характеризира с активно поведение и с критичен потенциал.





- - - - -


Изгубилите нямат изход, спечелилите нямат глас - предизвикателства пред политиката на реформи





Това, на което сме свидетели, е двоен провал. Икономическата политика е довела до растеж, но спечелилите от реформата нямат политическо представителство. Не е осигурен достъп до качествено образование за непривилигираваните слоеве и България рискува появата на голяма underclass.











Ако социалният оптимизъм в индивидуален план е пряк резултат от промяната на средата, то превръщането на този личен оптимизъм в позитивно очакване за развитие на страната като цяло изисква политическо усилие. До този момент опитите за разширяване на социалната база на политиката на растеж са планирани и осъществявани в голяма степен неадекватно на променената социална ситуация. Те адресират въпроси и групи на вчерашния ден. Те съчетават елементи на бюджетен популизъм, адресирайки групите чисто подоходно, с опити за комуникационна политика, която трябва да убеди обществото в успехите на едно или друго правителство.


Изследването обаче показва, че политиката на бюджетни инжекции и заклинания за позитивно мислене не води до промяна в оптимизма.


Предизвикателството пред българския преход не е неутрализация на губещите, а мобилизация на печелившите от промяната.





В активното население има мнозинство от хора с възходяща социална мобилност. Като най-важна целева група от гледна точка на разширяването на социалната база на политиката на устойчив растеж са оптимистите за себе си и песимисти за страната (виж другото каре). Това е целевата група на политика, която търси консолидиране на подкрепата за реформите. Стратегията по отношение на нея предполага в най-голяма степен политическо представителство на тази група. Тази група търси не помощ, а признание.





Политиката по отношение на мнозинството от хората, които не просто субективно, но обективно са губещи от реформата, е второто голямо предизвикателство. Данните на нашето изследване показват, че образователната политика е стратегически най-важната с оглед на създаването на справедливо общество в България. В рамките на една година образованието е увеличило два пъти влиянието си като фактор за социална стратификация. Осигуряване на качествено образование за непривилегированите групи е единственият значим критерий за социалния прогрес на нашето общество.









Автор: "Дневник"

Go back BG Online