Упойката на прехода
(КАПИТАЛ) - 2005/4/9
Събитията около алкохола с неистински бандероли от последната седмица отново повдигнаха старата тема за предизборното финансиране на политици и полицаи и за акцизните зони на здрача. Алкохолът като класическа акцизна стока (наред с цигарите и нефтопродуктите) бе и продължава да е любимо поле за сенчестия бизнес. Пазарът на твърд алкохол е около 65 - 90 млн. л годишна употреба. Причината за големия диапазон са многобройните трудно измерими фактори - собственото производството, "приятелската търговия" с наливната ракия, контрабандата и полулегалния внос. С известни условности може да се пресметне, че годишният оборот на пазара е около 200 млн. долара. Според различните оценки на вносния концентрат се падат между 4 и 5% от общия пазар в литри (около 450 хиляди 9-литрови каси) и 12-15% като стойност.
За да бъде разбрана логиката на случващото се през последната седмица, трябва да си припомним близкото минало, защото тогава бяха създадени механизмите и възникнаха днешните основни играчи. Развитието на алкохолния бизнес е впечатляваща илюстрация на българския преход. Той е историята на срещата на българския предприемач, който в тези времена по необходимост е сив, а понякога и криминален, с правилата на пазара, политическата класа и с глобалната икономика. Допреди 15 години държавата имаше монопол и върху акцизните стоки. За разлика обаче от цигарите, където тя продължава да е основен производител, при алкохола процесите се развиха много по-бързо. В началото на 90-те например символът на престижното положение в обществото - шотландското уиски, започна да влиза по контрабандните канали подобно на вносните цигари и на петрола. През 1992-1993 г. българският потребител достигна рекордна употреба, надхвърляща консумацията в богатите западноевропейски държави. От данните на НСИ от този период е видно, че едва ли има и десетина каси уиски, внесени официално. Успоредно с контрабандния пазар на алкохол започна да се развива и вътрешното производство - "пазарът на бедните". Както е известно, при кризи консумацията на алкохол рязко нараства и при бедните, и при богатите. В този смисъл разходите от "упойката на прехода" при някои социални групи достигаха до 20-30% от средния им разход в този период. В местното производство се наблюдават стотици участници - от големите държавни винпроми през ромски царе и босове на силови структури до казаните за ракия на местните кръчми.
В острата конкурентна борба в средата на 90-те, когато всички средства бяха позволени, силните станаха големи, а слабите бяха изхвърлени от бизнеса. С политическата и икономическата стабилизация през 1997 г. пазарът за пръв път започна да изсветлява. "Вносният" и "вътрешният" алкохолен пазар се развиваха по различна логика. При "външния пазар" стабилизацията и промените в закона за акцизите (от декември 1998 г.) накараха големите мултинационални компании да се решат да правят легален бизнес в страната.
В рамките на година повечето големи чуждестранни производители се отказаха да продават на старите контрабандни фирми и създадоха свои структури в страната (UDV, "Алайд домек", "Сийграмс"). В рамките на три години митническите приходи от вносен алкохол нараснаха седем-осем пъти, без консумацията да се променя съществено. Легализацията на пазара обаче не стана изведнъж. Класическата контрабанда беше наследена от т.нар паралелен внос. Извън официалните канали на световните производители паралелните вносители внасяха на занижени цени, което им даваше възможност да пестят от ДДС и да продават на по-ниска цена. Мултинационалните производители положиха сериозни усилия, за да се преборят с конкурентите, и през 2000 г. паралелният внос беше сведен до 15-20% от общите продажби. Преди изборите през 2001 г. обаче лесно можеше да се различат политическите емисари, които обикаляха алкохолните вносители. В резултат паралелният пазар стана отново 30-40%. В последните четири години той отново беше наврян в ъгъла. Според различни оценки сега не е повече от 5-10%.
Вътрешният пазар също премина през многобройни сътресения. За разлика от вносния алкохол местната продукция беше насочена към най-неплатежоспособните социални слоеве - над 80% от населението. За тези хора 2 лв. бутилка беше пределната цена и поскъпване от 10 ст. ги караше да изневерят на любимата марка. Обемите на продажбите при тази група са зашеметяващи. Десетките милиони литри носеха печалби от милиони. В тази ситуация някои от старите контрабандисти станаха производители. След кризата от 1996-1997 г. и вътрешният пазар изсветля. Големите производители се възползваха от нововъзникващите дистрибуторски мрежи и с ниска цена и позната марка успяха в рамките на две-три години да елиминират стотиците малки цехчета не без безценната помощ на данъчни и полицейски служители. По това време основната кауза беше да се ударят "фалшификаторите", които използваха известните марки. Много от сегашните големи производители си нанасяха удари под пояса, като се обвиняваха един друг за некачествена продукция. Вероятно най-интересната част от играта беше как да внесеш качествен и евтин спирт и как да накараш държавата да удари конкурента, в случай че в това отношение той е по-добър от теб. За да се оцелее в тази ситуация, беше жизненоважно да имаш политическа протекция. Тук няма да се спираме на известните техники с дарения на фондации, кметове и подкрепа за кандидати от изборни листи и пр. Няма смисъл да се разглеждат и формите, под които политиците се отблагодаряват - удари по конкуренцията, достъп до европейско финансиране, присъствие на официални събития и т.н. Извън всичко това големите производители направиха сериозни стъпки към независимост - изградиха свои заводи за собствен спирт, стартираха собствено производство и опитаха да затворят цикъла на производство.
В най-ниския ценови сегмент на българския алкохолен пазар ситуацията продължава да е странна. При цена на бутилка алкохол от 4 лв. остава необяснимо как производителят успява да плати 2 лв. акциз на държавата и 80 ст. ДДС, да даде отстъпка за търговците и да рекламира. При това, без да може да си позволи нискокачествен алкохол заради острата конкуренция. Големите производители на алкохол са притиснати до стената и заради факта, че продажбите на евтиния алкохол устойчиво падат (за разлика от тези на вносния). Една от спасителните стратегии са фалшивите бандероли. Според експертни оценки от пазарните проучвания и данните от това, което плащат на държавата, се разминават с 20 до 40 процента. През мината година беше забелязан следният парадокс - при спадащи продажби на местния алкохол приходите на държавата от продажба на бандероли нарастваха. Възможното обяснение е, че на фалшификаторите им трябваше време, за да усвоят технологично новите защити. Но и в тази сфера има развитие. Ако вълната от данъчни проверки преди предишните избори разкри, че хитът бяха бутилките без бандерол, при сегашните проверки все пак излизат бандероли, само че фалшиви.
Събитията от последната седмица не са изненада. Твърди се, че потърпевшите са знаели от седмици, но мащабът на неистинските бандероли не е позволил те да бъдат изчистени за кратко време. При това са ударени едни от играчите на пазара, но е за отбелязване, че техните цени са идентични с тези на конкуренцията. Опитът от миналото обаче показва, че големите играчи винаги оцеляват, независимо дали имаме "спиртен канал", "фалшив алкохол", "фалшиви бандероли" и пр. Въпрос на цена вероятно.
Голямата заплаха за големите български алкохолни бизнеси е бъдещето. Само след две години България ще стане част от суперпазара Европа. Тогава акцизът върху всяка българска бутилка ще е колкото минималният в Европа, митото върху вносния алкохол ще отпадне, а кражбата на акциз вече няма да е проблем само за българския пенсионер. Големите мултинационални компании знаят това и вече се интересуват от "алкохолния пазар за бедните" в България.



Автор: Тихомир БЕЗЛОВ, Боряна ГЕНЧЕВА

Go back BG Online