Как правосъдието да се срещне с чувството за справедливост
(КАПИТАЛ) - 2005/3/12
Дебатите за съдебната реформа не може да се свеждат до мястото на прокуратурата
Споделените тук виждания за съдебната реформа са по-скоро лична реакция на публикуваните в миналия брой на "Капитал" редакционен коментар със заглавие "Неразбраната реформа" и интервю с г-жа Райна Гаврилова, изпълнителен директор на института "Отворено общество", по повод декларацията на 14 неправителствени организации, отколкото системно изложение от името на левицата. Разбира се, като политическа сила, на която проучванията отреждат водещо място в резултата от парламентарните избори, нейното становище предизвиква най-голям интерес. Но именно поради очакваните отговорности за цялостното управление на страната "Коалиция за България" не може да си позволи да превръща участието си в предстоящия вот в "тематично". Каузата "съдебна реформа" не може да бъде единствено отстояваната от левицата. В още по-малка степен самата съдебна реформа може да бъде сведена до въпроса за мястото на прокуратурата - в съдебната или изпълнителната власт, и до личността на настоящия главен прокурор. Този тип говорене изопачава дебатите и не води до намирането на изход. Независимо дали изходът трябва да бъде търсен в конституционни или в законови промени (или и в двете), до него ще се стигне след сериозни анализи, а не след тематични кампании. Началото може да бъде поставено и извън политическата сфера, но в рамките на политическото трябва да се постигне просветеното съгласие, което политическата воля да облече в конституционни
и/или законови норми. Естествено това съгласие зависи от съществуването на единство във вижданията, а остават редица въпроси по съдържанието и начините на постигането му.
Въпросите как и какво
Досега въпросът се ограничаваше до как, и то в дихотомията велико - обикновено Народно събрание. Така се ограничи съдържанието на въпроса какво, защото самата идея за Велико народно събрание бе (и за някои все още е) спасителен пояс - и в политическия контекст, и в контекста на магистратурата. Те двата намериха своеобразно съчетание в известното злополучно решение на Конституционния съд (че само ВНС може да извади прокуратурата и следствието от съдебната власт - бел. ред.).
В настоящия предизборен период на масата (а не в парламента) имаме идеи на отделни партии и на представители на самата магистратура. Имаме и инициатива на управляващите, целяща приемането на нова декларация от политическите сили за съдебната реформа. Зад гръмките декларации обаче не се крие говорене за реалните проблеми на правосъдието и за проблемите на хората с правосъдието.
Малко знаем например какво говорят магистратите, в какво се състои напрежението между тях (и то чисто професионално ли е), кой говори от тяхно име и дали това, което те говорят, съвпада или поне се доближава до съдържанието на т.нар. публичен и политически дебат. Тук е мястото да си признаем, че докато едни политически сили "овладяваха" съдебната власт чрез приспособяване и преиначаване на конституционния модел в периода 1992 - 1999 г., магистратите се възползваха от това и осъществиха "революция отвътре". И в тази област имаме история на пропуснатите възможности. Нейното напомняне сега не е излишно посочване с пръст (към най-шумните в момента), а част от отговора на въпроса защо се стигна дотук и кои са възможните изходи от ситуацията.
Пропуснатите възможности
В чисто конституционноправен и законов смисъл тънката връзка между изпълнителната и съдебна власт, изразена в това, че заседанията на Висшия съдебен съвет се председателстват от министъра на правосъдието (където той има глас да говори, но не да гласува), можеше да не бъде прекъсвана, а уплътнявана. За да не се мисли сега тепърва за въвеждане на механизми на отчетност и контрол. От гледна точка на професионалната етика естественият стремеж на съдебната власт да утвърждава и разширява своята независимост можеше да бъде съчетан с утвърждаване и разширяване на нейния авторитет. И то от самата нея - като сама въведе, отстоява и контролира норми за професионално и обществено поведение. Каквито и механизми за отчетност и контрол да направим сега, те никога няма да са подобни на прилаганите спрямо демократично формираните власти. Съдебната власт трябваше да мисли сама как да внушава доверие и как да отговори на обществото за предоставения й висок магистратски статут. Вместо "цехова" структура и култура трябваше да формира чувство за професионална общност, в която дори не се изключва преминаването от една система в друга в процеса на професионалното развитие. Нито едното, нито другото, нито третото са се случили.
Впрочем, като говорим за евентуални нови конституционни промени във връзка със съдебната власт, е уместно да си спомним, че конституцията бе най-напред изменена и допълнена именно във връзка със статута на магистратите. Повече от година и половина по-късно никой не е измерил ефекта от промените, но е огласена вече оценка, в смисъл че "тяхното значение не бива да се надценява" ("Коалиция 2000: Антикорупционните реформи в България").
Печалният резултат
Това, което се състоя досега от съдебната реформа, се оказа неадекватно на публичния интерес и на интереса на отделните граждани. Можем да се съгласим с твърдението, че стигаме до ситуация, в която е засегнато и дори заплашено чувството ни за справедливост. Че освен риска то да бъде заменено с цинично безразличие, става дума за влошаване на общата жизнена среда и за доверието между гражданите и държавата. Затова сме принудени да търсим друга институционална конфигурация - за да се осигури изпълнението на функции, които са необходими на обществото.
За съдебната реформа от БСП и "Коалиция за България" са заявени едновременно и готовност за радикалност, и чувство за премерване на стъпките с оглед на възможното. Контекстът е "Европа и националната конституция", а политическата воля е за участие в изграждането на пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Налице са следователно и програма максимум, и програма минимум.
И двете по дефиниция не изключват конституционни изменения. И двете могат да включат най-напред структурни промени, които да засегнат мястото на обвинението (в съдебната власт, в изпълнителната власт, като самостоятелна институция с избор на главния прокурор от Народното събрание) при запазване на самостоятелността и йерархичната структура на прокуратурата, както и органите на досъдебното производство. Структурна е и идеята за засилване на административния контрол от министъра на правосъдието чрез инспектората на министерството - и като обхват, и като съдържание.
Тук обаче отново опираме до съдържанието на съгласието. Категоричността, с която се предлагат едни или други решения, както и нетърпящите възражения предварителни условия не са най-подходящата среда за дискусията и не водят до изход. Артикулирането на предложения в условията на особен диалог с "определени представители на съдебната власт" компрометира самите предложения. Внушенията, че някои политици се въздържат от радикални позиции, защото у тях е формиран персонален страх, априорно разделят участниците в дебата на добри и лоши.
Балансът на ценностите
Един от проблемите на съгласието е да се намери примиряването на принципите на независимостта и отчетността. Вместо да изпадаме в скептицизъм, е уместно да се замислим, че става дума за баланс между две ценности, които си противоречат. Колкото и от функционална гледна точка значението на независимостта на прокурорите и съдиите да е различно, трябва да си дадем сметка за последиците от обвързването на обвинителната функция с политически институции. А аргументът, че сегашното положение не препятства такова обвързване, ни вкарва в дяволски кръг, защото тогава всяка законова (включително конституционна) гаранция може да се окаже неефективна.
Наред с това още веднъж си струва да подчертаем, че намирането на друг баланс между въпросните две ценности далеч не изчерпва проблемите. Показването на мускули може да ни отведе до неподозирани предложения - например не до два висши съдебни съвета (по професии), както настояват представители на Върховния касационен съд (ВКС), а променени функции и начин на съставяне на Висшия съдебен съвет. Последното не се изчерпва с мнозинството, с което да бъде избирана т.нар. парламентарна квота, а се отнася до размера и състава на съдебната квота.
Кое е първо
Когато се формулират политическа воля и сериозни управленски намерения, е коректно да се каже, че нов Наказателнопроцесуален кодекс може да бъде направен, след като поне концептуално е изчистен въпросът за нов Наказателен кодекс. Както и че няма да чакаме да се реши въпросът за мястото на прокуратурата, за да се коригира увлечението по триинстанционното производство. (Впрочем дела по трудови спорове се насрочват за разглеждане във ВКС за по-следващата година.) Ясно е следователно, че и структурните, и функционалните, и процесуалните промени в съдебната власт могат да бъдат и по-широки по обхват, но и различни като инструментариум. Мястото на тяхното изброяване е в съответните документи, а отговорността за реализирането им е пред тези, за които са предназначени.
Накрая две думи за гражданския контрол, без да се визират само и непременно подписалите декларацията. Преди да е натиск, той трябва да бъде визия. И в никакъв случай политическа запалянковщина. Гражданското участие в публичните дебати по съдебната реформа е важна част от самите дебати и е произвело досега сериозни разработки, които служат при взимането на политически решения. Как ли би се погледнало и на пряко гражданско участие в правораздавателния процес - в дисциплинарни производства на браншовите организации например, във връзка с други регулативни функции на структурите на гражданското общество, в алтернативните способи за разрешаване на спорове и т.н.? Това е също въпрос на визия.
* Авторът е юрист, депутат от "Коалиция за България"
Автор: Александър АРАБАДЖИЕВ*