По следите на изгубения растеж
(КАПИТАЛ) - 2003/2/22
Обедняването на населението и свиването на потреблението са често срещани изводи на социологически проучвания през последните няколко месеца и дори години. На пръв поглед съпоставката с макроикономическите показатели на страната изглежда объркваща. Все пак според всички прогнози през 2002 г. за пета поредна година брутният вътрешен продукт (БВП) на България е отбелязал растеж. Какво се случва тогава?
Има ли въобще прогрес?
Както според официални данни на Националния статистически институт (НСИ), така и според чуждестранни финансови институции икономически напредък за последните пет години действително има. Кумулативното реално нарастване на БВП спрямо дъното (1997 г.) е с 21.52%, което не е лошо, но не е и най-доброто постижение сред страните - кандидати за членство в ЕС. За сравнение - през последните пет години най-експанзивно се развиват балтийските републики и Унгария. Латвия успя да увеличи брутния си продукт с 30%, показателите на Естония и Литва също са добри, а растежът в Унгария, макар и с намаляващ темп, е най-устойчив.
Същевременно динамиката на българския БВП през по-голямата част от този период е била изпреварваща спрямо цифрите за целия свят, ЕС, развиващите се икономики или средните данни за кандидатите за ЕС. Изключение е 1999 г., когато заради косовската криза ръстът беше едва 2.3%. През последните две-три години основните макроикономически затруднения идват от дефицита по текущата сметка на платежния баланс (отчасти дължащ се на увеличаващите се инвестиции и на вътрешното потребление), както и от известна слабост в основните експортни партньори. Факторите зад растежа са повишеното инвестиционно търсене и крайното частно потребление, подпомогнати от износа, крайните правителствени разходи и изменението на запасите.
Едно от основните обяснения за „добрата“ макроикономическа картина не е непознато, но затова пък е съществено -
Твърде ниската база
от която започна настоящият възходящ тренд, която е и важна причина българите да не усещат подобряване на благосъстоянието си.
Според Агенцията за икономически анализи и прогнози (АИАП) в края на 1997 г. БВП е бил 76% от този през 1989 г. Данните на Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР) показват, че спадът е бил доста по-голям - цяла една трета. Сривът възпрепятства „усещането“ за просперитет, тъй като нивото на произвежданите и потребявани блага все още е далеч от желаното. Ако цифрите на АИАП са меродавни, след още две години икономически ръст с около 4.2-4.3% ще бъде достигнато нивото от 1989 г. При условие че ЕБВР не греши, за да се достигне котата 1989, ще са необходими още пет години.
Ситуацията изглежда по-добре, когато се разглежда БВП на глава от населението (грубо погледнато, демографската криза в края на XX век допринася за подобряването на показателя с 9-11%). Според Еurostat обаче БВП на глава от населението, измерен чрез паритета на покупателната способност (ППС) и сравнен със средното ниво в Европейския съюз (ЕС), достига най-ниската си стойност не през 1997 г., а през 2001 г. - 24.57% от средния за ЕС. Това показва, че растежът, реализиран в края на миналия век, в никакъв случай не е нещо, с което България може да се гордее. Макар и с нелош реален прираст, БВП по ППС на България очевидно е изоставал от ЕС заради по-високата инфлация - средно с около 3.8 процентни пункта годишно за периода 1998-2002. Според Eurostat и през 2002 г. България няма да стигне нивото си от 1995 г., откогато е започнало измерването на показателя, но прогнозата е за рязък скок до 31.7% от средния за съюза БВП по ППС.
Допълнително обяснение на феномена „икономически ръст - бедни хора“ дават данните за БВП по елементи на крайното ползване. Инвестиционната активност (брутото капиталообразуване в основен капитал) е единственият елемент, който в периода 1998 - 2001 неизменно има
Двуцифрен ръст
заради което неговият дял в БВП нараства от 11 на 17.8%. Прирастът на инвестициите през последните пет години остава изпреварващ спрямо общия икономически растеж и въпреки забавянето миналата година тенденцията е постепенно делът им да надхвърли 20% от БВП.
Фактът, че брутото капиталообразуване отразява разходите за дълготрайни нефинансови активи - материални и нематериални, включително изменението на незавършеното строителство, обяснява защо то не води до някакво чувство за повишен жизнен стандарт. Придобиваните активи са предназначени за многогодишно влагане в производство, а „ефектът на богатството“ от тях се усеща от малка част от обществото. Повечето хора нито са вкусили, нито са ги пипнали.
Същевременно, докато управляващите говорят за реално нарастване на доходите и жизнения стандарт,
Истината може би е друга
Вярно е, че годишната инфлация в края на периода през нито една от последните пет години не е била над 12%, а през последните три години се наблюдава спад до 3.8%. Също е вярно, че има известно намаление на данъчните ставки върху личните доходи, както и повишаване на трансферните плащания от страна на правителството. Това обаче е недостатъчно за съществено подобряване благосъстоянието на мнозинството от хората. Според изчисления на КНСБ през 2002 г. средната работна заплата за страната все още е 31.4% от реалната ? покупателна сила през 1989 г. Не бива да се забравя, че според статистиката около 17% са безработните, но други източници посочват 20 и повече процента.
Анкета на „Витоша рисърч“ за потреблението на Балканския полуостров показва, че то е най-свито в България (виж „Капитал“, бр. 2, 2003 г., стр. 38), а дори официалните данни на НСИ би трябвало да изглеждат смущаващо за управляващите. Общият доход средно на лице, включващ паричния и остойностения натурален доход, показва реално намаление (при корекция със средногодишната инфлация) за периода 2000-2002 г. Освен това през 2001 г. в България около 43% от паричните разходи са за храна и неалкохолни напитки, най-висок процент от всички кандидати за членство в ЕС, докато едва 3.1% се отделят за свободно време и културен отдих - най-нисък дял от страните кандидати.
Динамиката на различните елементи от семейните разходи за периода 1992 - 2002 г. (според НСИ сравнението не е коректно с данните от по-ранни години) показва, че все повече това, което получава българинът, отива за покриването на текущи сметки. Трайна тенденция е значителното нарастване на разходите за текущ ремонт, битови нужди, здравеопазване, съобщения, както и намаляването на разходите за облекло и обувки. Докато при първото от значение са повишаването на цените на услугите и по-високото търсене, по-малкото средства, отделяни за облекло и обувки, вероятно се дължат на ниските доходи. Светъл лъч е намаляващият дял на данъците в общите разходи, който от близо 8% преди 10 години сега е малко под 3% според НСИ. Разбира е, официалната статистика едва ли е най-точният начин да се оцени благосъстоянието на всички, тъй като участието в анкетите е доброволно, а официално отчитаните доходи реално са по-високи.
Изследванията на „Алфа рисърчс“ и проект „Състояние на обществото“ на фондация „Отворено общество“ показват, че през 2002 г. около 60-66% от българите са живели с месечен доход до 100 лв., 16-20% са тези с доход 100-150 лв., а с над 150 лв. на месец са разполагали 12-16%. Именно последната група поставя въпроса
Всички ли се чувстват бедни
Очевидно е, че докато една четвърт, ако не и повече, от населението (предимно безработни, пенсионери, с ниско образование, живеещи по селата) се опитва да оцелее с минимални средства, така наречената средна класа също не живее с много. Най-малката част, наричана от синдикатите икономически и политически елит, е с по-добър жизнен стандарт, но и той не е твърде висок по световните и европейските стандарти. Това вероятно е една от причините дори тази част от българите да се отнасят с известен песимизъм към последните няколко години, както и към идващите няколко, що се отнася до икономическото им благосъстояние.
Факт е, че съществува група от мобилни, достатъчно образовани, живеещи предимно в големите градове предприемчиви хора, които освен доходи от заплати получават и печалби от някакви лични инвестиции или бизнес. За да могат българите като цяло да се почувстват по-богати, тази група трябва да става все по-голяма. Това е обвързано с известно „пробуждане“ на инициативността, но е хубаво и държавата да спомогне за формирането на достатъчно благоприятна среда за развитие чрез създаване и либерализиране на пазари (капиталов, на недвижими имоти, на труда), облекчаване на инвестициите в образование и изследователска дейност и на чуждестранните инвестиции, намаляване на корупцията, по-ефективно работеща съдебна система и т.н. Преди повече от десет години, в самото начало на реформите, това бяха някои от непосредствените цели. Колкото и да е тъжно, тези цели са на дневен ред и сега, а докато не бъдат постигнати, едва ли може да се очаква българите да се насладят на благата на пазарната икономика.
Защо хората не усещат растежа?
Руслан Стефанов, икономист, Център за изследване на демокрацията
Най-ясният показател е структурата на БВП по елементи на търсенето. Основната част от растежа се дължи на инвестиционното търсене и на износа, т.е. в момента преобладаващата част от допълнително произвеждания национален доход отива за инвестиционни стоки, което е нещо съвсем нормално. За да имаме увеличение на дохода, трябва преди това да инвестираме. Не можем да очакваме по-високо заплащане на труда, при условие че не се подобрява производителността, която в основна степен се определя от инвестициите във физически и човешки капитал, технологии, инфраструктура, и други факторни условия. Растежът се усеща най-вече от хората с високо образование, заети във високо-технологични отрасли, обикновено в големите градове.
Инвестиционната активност в България вече се доближава до устойчиво равнище за дългосрочно развитие. Според Международния валутен фонд то е 20% [от БВП]. Аз бих го определил на 22 - 25%, ако желаем значително и бързо подобряване на производителността и доходите. При това има няколко допълнителни важни условия, в които България трябва да търси напредък - инвестиции в човешки капитал, преки чуждестранни инвестиции, свързани с трансфер на технологии и стабилни правила, стимулиращи пазарно поведение. Не бива да се заблуждаваме, че българските предприятия ще бъдат дългосрочно конкурентоспособни без иновации, трансфер на технологии, развит човешки капитал и гарантираната им защита.
Лъчезар Богданов, икономист, Институт за пазарна икономика
1) За периода 1998-2002 индивидуалното потребление нараства с 25%, а инвестициите - със 142% (близо 2.5 пъти!); ръстът на инвестициите не може да се усети пряко и незабавно от голяма част от населението.
2) Растежът е концентриран в определени места и сектори, т.е. няма равномерно подобрение за всички, равно на отчитания средногодишен ръст на БВП.
3) Колкото повече добри фирми навлизат на пазара (сигнал за подобрена бизнес среда), толкова повече всяка отделна фирма усеща по-силен конкурентен натиск, в резултат - чувство за влошено индивидуално състояние.
4) В резултат на приватизацията и твърдите финансови ограничения повечето “предприемачи”, които печелеха от правене на “бизнес” с държавата, обществените фондове и държавните предприятия до 1996 г., загубиха “позиции” - за данъкоплатците това е добро развитие, но въпросните “бизнесмени” и работещите за тях това е край на лесния доход.
5) При всичките “социални програми”, подкрепени със значителни средства от бюджета, защитните мита ("да съхраним българското земеделие" и прочие) всъщност оскъпяват именно стоките, които най-много се потребяват от “бедните”.
6) За последните години криминалните дейности се свиха (ембаргова търговия, производство на компактдискове, наркотици и пр.), в резултат - доходите на всички, заети по някакъв начин в тях, а оттам - тяхното потребление на стоки и услуги.
Георги Ганев, икономист, Център за либерални стратегии
Въпреки растежа на БВП най-бавно възстановяващият се негов компонент е потреблението на домакинствата. В основни линии БВП се "дърпа" през последните години от инвестициите и от износа. Потреблението е единственият компонент, който не се е възстановил до нивото си отпреди кризата 1996-1997. Ако хората сравняват жизнения стандарт само по потреблението, очевидно те имат възприятие за стагнация, защото не включват растежа на инвестициите и износа в сравнението.
Второ обяснение е, че при отговор на въпрос за бедността и за стандарта на живот хората говорят не само за материално потребление. Съществуват антропологични проучвания, според които една важна част от "богатството" за българите е сигурността - на доходите, на работното място дори при ниска заплата, на социалното положение. Ако това е вярно, пазарните реформи (една от същностните черти на които е хората сами да започнат да поемат рискове и отговорности за битието си и неговата осигуреност) са по определение обедняване независимо от доходите.
Трето обяснение е, че базата за сравнение на жизнения стандарт се е изместила значително през последните десетина години поради много по-лесния и увеличен достъп до информация за света. Бедността е в голяма степен относително понятие. Тя показва къде хората мислят, че се намират спрямо някакво възможно или желано положение на нещата. Когато това желано положение се промени, например, грубо казано, от "Москвич" към "Мерцедес", напълно е възможно дори с по-висок от предишния доход определени хора да се изживяват като обеднели.
И други обяснения са възможни, но и изброените дотук показват, че едновременното отчитане на растеж на БВП и на твърдо обществено усещане за стагнация или влошаване на жизнения стандарт не е невъзможно. Обясненията не са взаимно изключващи се, а всяко от тях може да допринася за разбирането на причините за привидния парадокс.