Спорна година за войската
(КАПИТАЛ) - 2004/12/25
Спорна бе 2004 г. в областта на отбраната. Спореше работата на почти всички "фронтове". Особено важно бе, че българските военни успяха да преодолеят шока от човешките загуби в Ирак и продължиха да трупат ценен опит в първото си след 1945 г. участие в реални бойни действия. Защитени бяха не само военните ни традиции, но и качествата на съюзник, които се проявяват истински само под куршумите. Чувството на национална гордост от нашите бойци продължи да надделява над задълбочаващите се спорове каква е ползата за България от досегашната ни политика на участие в Ирак. Тези спорове не бяха единствените.
Седемдесет хиляди лева за ремонт на казарми и почти 1.1 млн. лева за награди - това само някои от, меко казано, спорните цифри във военния бюджет, одобрени от парламентарното мнозинство. Те явно отразяват нечии разбирания за приоритетите в отбраната. Никой обаче не ги оспори. И то не толкова заради липсата на дебат по същество, а защото по традиция, макар да разходва лъвския дял от парите на данъкоплатеца, военният бюджет продължава да се радва на голяма и дълго отглеждана благосклонност и оттам - незаинтересуваност на обществото. Хората знаят едно: "Който не храни своята армия, храни чужда." Тази благосклонност обаче е нож с две остриета. За данъкоплатците, които в редките моменти на истината (като правило прерастващи в обществени скандали) разбират, че зад парадния грохот на самолети, танкове и кораби понякога се крие съмнителна бутафория. За управляващите, цивилни и военни, които са избрани, за да гарантират сигурността на гражданите, като харчат парите им по най-полезния начин и които в редица случаи биха заменили правото почти безконтролно да се разпореждат с огромните ресурси срещу по-голяма обществена подкрепа за болезнените реформи в отбраната.
Казано с прости думи, това е философията на гражданския контрол върху сектора за сигурност. Контрол, който означава осъзната необходимост от точно определени отбранителни способности, тяхното управление и финансиране с обществен ресурс, а не административно превъзходство на "цивилните гарги" над "шапкарите", ако използваме стар казармен език.
За малко повече от година в областта на отбраната се случиха фундаментални събития, някои от които нямат прецедент в най-новата ни история.
Първо, с приемането в НАТО отбраната на България бе
Закотвена на най-сигурното място
в един съюз, който няма поражение в полувековното си битие. Това стана в момент, когато въоръжените ни сили се доотърсваха от носталгията и старите доктрини в очакване да получат ясна политическа и професионална посока на развитие - в съюз или сами. "План 2004" за тотална реформа на отбраната, разработен и приложен от предишното правителство, не можеше да не се ограничи основно в орязване на ненужните сили и средства и залагане основите на бъдещия градеж. Той обаче стана възможен едва след Прага и най-вече след подписа под Вашингтонския договор през 2004 г.
Изчистената и перспективна архитектура на този градеж бе именно задачата на т.нар. "Стратегически преглед на отбраната" (СПО), друго фундаментално явление за годината. Самият факт, че бе заченат, бе важна стъпка напред. Противоречията, които го съпътстваха, катализираха положително военно-политическия дебат. Натрупаха се важни знания и опит у всички институции, свързани с отбраната. За пореден път еволюира и президентът (който в битността си на опозиционен лидер остро осъждаше "План 2004", но след това като върховен главнокомандващ високо го оцени), който се отказа от парадната си позиция, че "45-хилядна армия е санитарният минимум..."
Наред с постиженията обаче СПО се сблъска със сериозни проблеми. На първо място,
Не бе обвързан с останалите елементи
на сектора за сигурност и особено вътрешната сигурност. Само един пример за последствията - Министерството на отбраната заяви нужда от 900 милиона лева за хеликоптери и ще ги получи, а МВР няма да има нито един. Отлагането на своеобразен "стратегически преглед на МВР" и занапред ще води до дисбаланси в цялостния сектор за сигурност в ущърб на вътрешния ред, който гражданите усещат несравнимо по-силно. Изглеждащите като припряни усилия на военните да "усвоят" в рамките на няколко седмици над 2 милиарда лева по договори за модернизацията на армията ще създадат дълбоки структурни проблеми в бюджета и за МВР поне десетилетие напред. Поотделно нито министърът на отбраната, нито министърът на вътрешните работи могат да решат този проблем, който е в прерогативите на Народното събрание и правителството. И още нещо - именно тези, а не толкова социалните проблеми, очакваха тежката дума на президента, той и върховен главнокомандващ.
Другият сериозен проблем на СПО бе, че неговите мащаби надхвърляха политическите и професионалните хоризонти на съвкупното му авторство. Проблем, който не можаха да решат и външните консултанти и който спъва не само днешните управляващи - цивилни и военни. Върху него се насложи недоузрялата ни култура в изготвянето на стратегически визии и накрая стана така, че началникът на генералния щаб "не го беше чел", правителството го одобри, президентът замълча, а парламентът го прие без никакъв дебат по същество.
Несъвършенствата на СПО и на произтичащите от него дългосрочни планове обричат отбранителната ни политика да продължи да се формира на базата на опита и грешките. Затова едва ли тези документи ще избегнат ревизия след изборите през 2005 г. независимо от цвета на новото правителство.
Най-фундаменталното събитие обаче бе
Безпрецедентният план за модернизация на армията
Военната история на България (може би с изключение на годините преди двете световни войни) не помни подобно масирано инвестиране в техника за такъв кратък период от време. Като бивш министър на отбраната не мога да не адмирирам усилията на днешното цивилно и военно ръководство за техническо обновление на армията и изключително високото "ниво на амбиция" (термин на НАТО) за постигане на целите на отбраната. Споделям обаче и някои растящи безпокойства.
Първото идва от това дали подкрепяното от НАТО "високо ниво на амбиция" е реално постижимо. Политиката на алианса е да окуражава държавите членки да правят максимални разходи за отбрана, да придават колкото се може повече боеспособни сили и средства за съюзнически операции. Това е смисълът на високите оценки, дадени неотдавна от високопоставена делегация на НАТО за добрата работа на екипа под ръководството на зам.-министър Илко Димитров, увенчана с почти идеална картина на нашите намерения и планове. Тази "идеалност" се базира обаче и на три идеализирани предположения: на най-оптимистичните прогнози за развитието на българската икономика, на днешните представи за приоритетите в отбраната, както и на "твърди" 2.6% от БВП за отбрана за повече от 20 години напред. Но и трите "стълбове" са променливи величини. Колкото и да ни се иска, данъкоплатците все по-трудно ще приемат, че България има причини да бъде
Европейски лидер по относителните разходи за отбрана
Тогава с цялата си острота ще излязат "постоянните" величини - подписаните "твърди" договори за няколко милиарда лева, които ще трябва да се изплащат. Липсата на гъвкавост в поеманите ангажименти ще изправи идните правителства и парламенти пред много тежко наследство. Най-голям проблем ще има военното ръководство. С екстравагантните си искания "сега и веднага" за нови платформи (хеликоптери, самолети, кораби и пр.) то поема главната отговорност за реалния и неоправдан риск от още по-радикални съкращения на личния състав на армията поради бъдеща липса на средства за издръжка и операции. Именно военното, а не политическото ръководство на МО, защото военните поръчват какви и колко системи оръжия са нужни и кои са приоритетните сред тях. Да, новите 18 хеликоптера за 900 милиона лева вероятно са много добри, както и корабите за над 1 милиард лева, джиповете "Мерцедес" също... Но след няколко години е много вероятно армията да си ги гледа като паметници, а структурата на въоръжените сили (като разходи и способности) да бъде силно дебалансирана по посока "платформи", а не както изискват съвременните доктрини - "способности, базирани на информационни технологии" и "системи за управление". С подобни наследени дисбаланси днес се борят и редица "стари" натовски армии и дебатът в самия алианс набира сила.
Право е НАТО да подкрепя максимално възможното ниво на военни амбиции на България. Няма как обаче най-бедната държава членка с 500-700 милиона евро военен бюджет и 8 милиона население да поддържа способности за пълноценно изпълнение на задачи в целия спектър от военни операции по въздух, суша и море. Особено при нарастващите изисквания за високотехнологичност. Затова отговорност на България е да предлага реално и постижимо ниво на амбиция.
Второто безпокойство идва от неясните причини за бързото и лавинообразно нарастване на "апетита" на военните за нова техника, както и от
Припряното подписване на многомилиардни договори
които далеч изпреварват способностите на парламента и обществото да вникнат в това, което става. Само преди няколко месеца на "масата на гражданския контрол" свенливо бяха поставени 11 приоритетни програми за 1.5 милиарда лева. Правителството ги одобри, без да чака резултатите от СПО и, забележете - без пряка връзка с приоритетните цели по линия на НАТО. Докато народните представители още се опитват да си спомнят дали тези 1.5 милиарда са "минали" през парламента или не, програмите набъбнаха на 34, а исканите за тях средства - на 5.65 милиарда лева. Макар че т.нар. План за организационно изграждане и модернизация на въоръжените сили до 2015 г. тепърва трябва да се одобрява от депутатите, конвейерът на договорите, изглежда, вече върви с пълна сила.
Трето безпокойство идва от мълчанието на министъра на финансите. В момент, когато парламентът се тресе заради заема от някакви си 36 милиона за прословутата детска болница, Министерството на отбраната е на път да "натовари" държавния дълг с няколко милиарда неизвестно с чие разрешение.
Сред "фундаменталните" събития на годината вероятно трябва да се причисли и пристигането на първите шест тренировъчни самолета "Пилатус". Посрещаха ги висши държавници, министри и почти всички генерали. Прекрасни малки птици, с перки, "харчат само кофа керосин". И ги взехме евтино - само за 60 милиона лева. Генералите обаче отрекоха те да са ги искали. Така и не се разбра тогава кой и защо им ги купи, какви висши приоритети на отбраната ги наложиха. Не се чу и президентът да попита, нито парламентът. Защото хората знаят: "Който не храни своята армия, храни чужда."
Командирите, които са решили, че през 2005 г. за ремонт на казарми ще им стигнат 70 000 лева, сигурно са доволни от битовите условия, в които живеят и се готвят да воюват за родината подчинените им войници. Сигурно са доволни и от новите "Пилатуси" и хеликоптери за 900 милиона. Значи - работата спори. Тогава как да не похарчиш милион и нещо за награди... Безспорно заслужени.
* Бойко Ноев е директор на европейска програма в Центъра за изследване на демокрацията, бивш министър на отбраната в две правителства и посланик в НАТО
Автор: Бойко НОЕВ*