Световната банка, МВФ, правителствата на големите индустриални държави в края на 90-те години започнаха кръстоносен поход срещу корупцията и почти никой не си позволява да е отстранено-скептичен. През 1982-1987 г. думата "корупция"се появява 229 пъти на страниците на The Ecomomist и Financial Times. В периода 1989-1992 появата вече е средно 502 пъти годишно. През 1994 г. думата се споменава 1099 пъти, а през 1995 г. -1246. ОИСР прие антикорупционен акт. През 1997 г. МВФ спря 227-милионен заем за Кения поради подозрения за злоупотреби. Милиарди долари са похарчени през последните пет години по антикорупционни програми. Корупцията се превърна в политически проблем № 1 в толкова различни страни като Русия, Китай, САЩ, Германия, Мексико и Нигерия. Какво се беше случило? Дали днес има повече корупция от вчера? Дали тя е станала по-опасна? В Източна Европа краят на студената война превърна корупцията в хит. Старата система на размяната на услуги (връзките), която едновременно удържаше и подкопаваше комунистическите режими, отстъпи на простото рушветчийство. От общество на "намери ми връзки" Източна Европа се превърна в "дай ми подкуп" общество. Появата на новите богати и новите бедни и необяснимите обстоятелства при които едни успяват, а други не, превърна корупцията в единственото правдоподобно обяснение. Достатъчно е да си представим размера на преразпределението в Източна Европа, за да разберем тамошната фиксация върху корупцията. Новата информационна среда допринася за засиления интерес. С едно щракване с мишката хората научават за аферата Кол в Германия, за кремълския скандал с кредитни карти и дори за това как бившият български министър на вътрешните работи обвини своето собствено правителство в корупция. Значение има и свободното придвижване на капитали и капиталисти. По думите на Вито Танци "глобализацията увеличи честотата на контакти на индивиди от страни с малко корупция с инд види от страни, в които корупцията е широко разпространена. Тези контакти увеличиха международния интерес към корупцията..."
Твърдението на Интерпол, че само за 1999 г. печалбите от организираната престъпност са 400 и 650 милиарда долара, също накара правителствата да се стреснат от значимостта на корупционния фактор. Краят на студената война, кризата на легитимността, тоталната приватизация, изобщо всички тези фактори могат да обяснят новата видимост на корупцията. Но те не стигат, за да разберем как корупцията се превърна в глобален политически, а и икономически проблем. В годините на студената война корупцията беше дефинирана като проблем на третия свят, но не беше проблем на международната политика. Дали днес корупцията се е увеличила, или светът се е променил? Вероятно и двете. Официалната версия за това как Световната банка, МВФ и ОИСР са открили корупцията звучи като манифест на гражданското общество. Тя разказва как в началото бе "Прозрачност без граници", организация създадена през 1993 г. от група бивши шефове в Световната банка. Според една алтернативна версия обаче в началото бе Държавният департамент на САЩ. По думите на Патрик Глин, Стивън Корбин и Мозес Наим "важен завой в американската политика по въпроса за корупцията настъпи, след като пазарно ориентираната администрация на Клинтън встъпи в длъжност през 1993 г.". Корупционната свръхчувствителност на американския бизнес се корени в 70-те години . Пост-уотъргейтския "лов на духове" и шокът от скандала "Локхийд" кара американските законодатели да приемат през 1977 "Акт за чуждите корупционни практики" (изменен през 1988), който криминализира подкупването на чужди държавни служители. От 70-те години американският бизнес се оплаква, че по-строгите закони на САЩ пречат американските компании да правят бизнес в потъналия в корупция трети свят. Според правителствено проучване, цитирано от "The Economist", през 1994-1995 г. американски фирми са изгубили около 100 сделки за общо 45 милиарда долара, спечелени от по-безпринципни конкуренти. Поне още двама глобални играчи имаха сериозни причини да променят отношението си към корупцията: мултинационалните компании и международните финансови институции. През 60-те и 70-те години чуждите инвеститори виждат в корупцията удобен механизъм за отваряне и модернизиране на икономиките на развиващите се страни. Тя е инструмент за пробиване на официални бариери.
В новия свят на глобална икономика, протекционизмът за повечето правителства е лукс, който те не могат да си позволят. А за зависимите от външни кредити икономики в преход от Централна и Източна Европа той е просто немислим. В тази нова отворена среда компании като "Шел" и "Локхийд" откриха, че корупцията се превръща в скрита форма на протекционизъм. Пазарът на корупционните услуги е подмолен, затворен пазар. За да успееш там, трябва да знаеш дали да дадеш подкуп, на кого да го дадеш, кога и как. Местните фирми са в много по-добра изходна позиция на корупционния пазар, защото са част от местните мрежи приятелства и роднинства и имат местно знание. Корумпираната бизнессреда е много по-благосклонна към местните, отколкото към чуждите инвеститори. В частен разговор един британски дипломат призна, че западните инвеститори не биват допускани до корупционния пазар: "Те просто не ни искат. Не искат инвестициите ни, не искат даже подкупите ни." Често се забравя, че Световната банка и МВФ бяха институции на студената война и действаха в контекста на глобалната конфронтация между свободния свят и комунизма. Подпомагайки, но и сдържайки страните от третия свят, Световната банка бе особено внимателна към техните слаби места. За целия период на студената война думата "корупция" просто липсва в речника на Световната банка и МВФ. "Когато дойдох в Световната банка - пише днешният й шеф Джеймс Улфенсон - ми беше казано, че има една дума, която не мога да използвам, "К"- думата, думата "корупция"."
Борбата с корупцията става част от новата стратегия на Световната банка и (в по-малка степен) на МВФ да докажат своята полезност в света след края на студената война. Предефинирането се случва през 1996 година. Оттогава корупцията вече не е дума от сферата на политиката. Новата официална идеология е, че успехът на второто поколение реформи ще зависи от успешното премахване на хиперкорупцията. Новата антикорупционна политика на Световната банка съдържа три основни елемента - пакет от икономически мерки, реформиране на гражданската администрация и изграждане на ефективни институции, и набор от "свещени практики" в стила на ранния калвинизъм (напр. изискване фирмите, участващи в конкурс, да се закълнат, че ще играят честно). Дали тази триглава политика ще има успех? Най-вероятно не. Корупцията е преди всичко политически проблем, стигащ до самата дефиниция на политическото. Националните антикорупционни кампании и дебатът, който те пораждат, са форми на предефиниране и предоговаряне на границата между обществено и частно. Успехът на "Чисти ръце" в Италия не може да бъде разбран извън конструиращата роля, която антикорупционният дискурс изигра в предефинирането на политиката и на обществения интерес като цяло. В днешния глобален антикорупционен дебат това социално измерение на антикорупционните реформи липсва. Икономистите на Световната банка и активистите на гражданското общество влизат във войната срещу корупцията, без да съзнават, че преследват различен враг. Но може би тъкмо това е начинът, по който работи новият глобален свят.
 
 

Най-подкупни били митничари и министри, най-чисти - учители и журналисти
Мнения за корупцията в 22 професионални групи изследва редовно Коалиция 2000. Най-много отговори "Почти всички (и повечето) са въвлечени в корупция" през септември събират митничарите - 75,2 на сто, следвани от министрите - 55,0 на сто. Трети са полицаите (54,3 на сто), които леко изпреварват данъчните служители и адвокатите. Най-неподкупни според последното изследване са учителите, журналистите и служителите на неправителствени организации. В "златната среда" се оказват следователи,национални лидери на политически партии и лекари - между 43 и 44 на сто. В класацията по институции хората виждат най-много корупция в митниците. Агенцията за приватизация и съдебната система, следвана отблизо от данъчните служби. Най-чисти се оказват президентството, Националният статистически институт и армията.

Автор: Иван КРЪСТЕВ