Нетърпимост към корупцията? Не, само към недостъпността й за всички
(в.СЕГА) - 2000/5/15
Колцина са хората у нас, които не са искали или не са предлагали "мотивация", както се нарича напоследък силата на финикийските знаци?
Корупцията не е само по високите етажи. Лекарят иска по 200-300 лева за средно тежка за операция, медсестрата прибира петолевки за елементарни изследвания, катаджията иска по 50-100 лв. от пийнал шофьор, чичковците и лелките в училищните басейни превъртат по няколко пъти едни и същи билетчета за външни посетители, доцентът пуска тройка срещу "гущери"... Почти цялото население в съзнателна възраст къде по-често, къде по-рядко "мотивира" или "търси мотивация".
Разликата между т.нар. обикновени хора и политиците, приватизаторите, митничарите, съдиите, прокурорите и пр. хора, заемащи добри "мотивационни" позиции, е само в броя на нулите при рушветите.
Тогава как така корупцията стана толкова нетърпима напоследък, че да предизвика политическа криза? И доколко са морални основанията на обществената неприязън към това явление?
Според изследванията на "Коалиция 2000", от една година се забелязва тенденция на нарастваща морална недопустимост към корупцията. Тя е съпътствана и от трайна тенденция към отказ от ангажиране с корупционно поведение. Индексът на ефективността на корупцията за решаването на лични проблеми обаче си остава стабилно висок. А очакванията на обществото, че може да се справи с тази болест, са все така непробиваемо скептични.
Изглежда проблемът не е толкова морален, колкото "естетически". Тези с "големите нули" станаха прекалено арогантни в дразненето - над "естетически допустимото" - на онези с малките, демонстрирайки благоденствието си. Не може правителствени съветници, митничари, депутати и прокурори с доходи до 600-700 лв., да карат джипове и беемвета, да издигат за отрицателно време вили като прогимназии, децата им масово да са гениални и да печелят стипендии за престижни университети в чужбина. Не може партийни функционери, общинари и кметове, чийто живот минава пред очите на хората, в рамките на един мандат само да си качат неимоверно стандарта и да не се притесняват да го крият зад комшийската ограда. Това дебелашко демонстриране на благоденствие няма как да не предизвиква гняв у хората, които едва свързват двата края. И които в това намират оправдание както за собствената си корумпираност, така и за песимизма си, че нещо може да се промени.
"Давам рушвети, защото няма друг начин. Вземам, защото не се живее с 200 лв.", казват си народните низини. Привидно искат "чисти ръце", а всъщност претендират за социална справедливост в разпределението на рушветите. Негласният им лозунг е: като ще е корупция, да има за всички. Както каза наскоро млад литератор, проблем става това, че корупцията не е демократична, а олигархична.
Проблем става и друго - "големите нули" все повече си измиват ръцете с "малките". Нормално, така е било винаги и навсякъде. Но сега не само че малките изгърмяват като бушон, но и все повече им затягат кранчето. А посегателството над "ефикасната придобивка" е същото като посегателството над заплатата, работата, безплатното образование и медицинска помощ - все блага, които сме свикнали да считаме, че се полагат на всички. Постепенно дори поизоставихме егалитаризма, но не се отказахме от универсализма - "за всички". Тайната житейска максима на българина днес е "Нека лапат, но да има и за мен".
Затова въпросът за корупцията у нас не е толкова морален, колкото икономически. В априлското изследване на "Коалиция 2000" сред основните проблеми на България хората поставят корупцията на четвърто място - след безработицата, ниските доходи и бедността.
Дали корупцията не е сред основните проблеми просто защото хората се чувстват лишени от корупция?
Автор: ВЕСЕЛИН СТОЙНЕВ