Сред многото отговори, които дадоха изборите, е този за връзката между модела на управление и настроенията на електората.
Странно е, че толкова дълго време синият елит не успя да дешифрира откъде идва заплахата. А социологическите данни бяха ясни и достъпни за всички.
Така например обновяваните на всеки три месеца корупционни индекси на Витоша рисърч неизменно показваха, че българинът степенува своите проблеми по следния начин:
1. Безработицата
2. Ниските доходи
3. Бедността
4. Корупцията.
политолог
Ако първите три показатели са очевидни, то при четвъртия трябва да се има предвид, че сънародниците ни слагат знак на равенство между корупция и кражба от страна на властимащите. Това показа и неотдавнашно проучване на Сова-Харис. Според него българите са склонни да оправдаят онези, които дават подкупи, но не и чиновниците, които ги вземат. Те посочват като главен виновник политическата, а не битовата корупция. И са напълно прави. Защото не е допустимо страна с пределно бедно население да се управлява от клептократи, които използват властта, за да се обогатяват за сметка на избирателите си. Така от гледна точка на най-онеправданите слоеве на обществото властта ги прави бедни чрез корупционното преразпределяне на националното богатство. Кризата на доверието не беше неизбежна, но изискваше верни решения от страна на синята власт. През изминалите четири години СДС можеше да избира между два модела: силовия и демократичния. Предпочитание бе дадено на първия. По примера на валутния борд, който означава необходим и неизбежен диктат във финансово-икономическата сфера, бе въведен "син борд" в политическата. Неговата "визитна картичка" включва следните нелицеприятни черти: * Обезличаване на парламента и игнориране на опозицията. * Загърбване на обществения договор. * Ново срастване между партията и държавната администрация. Подменяне на критериите за професионализъм с тези на партийната лоялност и на връзките. * Използването на политическите лостове за преразпределяне на националното богатство в полза на "наши хора" чрез механизмите на непрозрачната приватизация. * Запазване и развиване на клиентелизма в съдебната власт. * Ново централизиране на властта и задушаване на местното самоуправление. * Натиск върху независимите медии и партиен контрол върху държавните такива. * Пълно пренебрежение към гражданските структури и т. н. От това става ясно, че силовото управление целенасочено използваше корупционни механизми, а и самото то бе извън сферата на гражданския контрол. Тоест, по дефиниция бе корумпирано. Същевременно, поради изискванията на демократичната конституция и европейския надзор управляващите се увлякоха в пищна реторика и куха пропаганда Затова другото определение на въпросния стил на управление е "имитационен". Демокрацията се изроди в имитиране на демократичност, демократичният премиер - в Командир, демократичната парламентарна система - в система на диктата на мнозинството. И така от горе до долу в пирамидата на управлението. Вторият модел, препоръчан от президента Петър Стоянов и от неговия емоционален вице, предвиждаше очистването на редиците от корумпираните и изоставяне на високомерното отношение към хората. По този начин можеше да се ограничи процесът на отчуждение между синия елит и потенциалните му избиратели. Предложението обаче беше отхвърлено от Командира който заложи на изпитани схеми на кабинетна "демокрация". В сферата на професионалната политология "стилът Костов" все повече се тълкуваше като неизбежното съчетаване между либералните реформи и "здравата ръка". Твърдеше се под сурдинка, че недемокрацията е неизбежната цена, която е длъжно да заплати българското общество.

Автор: Eмил Ценков