Чавдар Червенков: Никой не печели от войната между президента и военния министър
() - 2010/11/19
glasove.com
Членове 98 и 100 на Конституцията казват какви са правомощията на президента. Факт е обаче, че текстовете могат да се тълкуват, както се и получи в случая. Министърът на отбраната смята, че щом Министерският съвет е предложил кандидатура за директор на Служба "Военна информация", то президентът е длъжен да издаде указ. Както видяхме обаче, президентът не тълкува така този текст. Въпреки че в Конституцията не е записано, практика досега е било винаги кандидатурите да се съгласуват предварително, за да не се получават подобни прецеденти, това каза Чавдар Червенков пред ГЛАСОВЕ. И още: Добре е обществото да знае кои са ръководителите на тайните служби. Добре е, те (службите) да имат сайтове в интернет, където всеки, който се интересува, да може да намери достъпна информация. Добре би било най-после да бъдат формирани органи за контрол на работата на службите
Генерал-лейтенант Червенков, военното разузнаване на България, създадено преди 102 години, претърпя след 1989 г. съществени промени. В началото на 2000 г. то бе трансформирано в Служба "Военна информация". Тази година се случи може би нещо, което няма аналог досега в историята на българското военно разузнаване – от 1 септември 2010 година то няма ръководител. Ген. Пламен Студенков подаде рапорт за освобождаването му от длъжност още през юли тази година. Нормално ли е тази служба да стои толкова време без ръководител?
Винаги може да се случи, по една или друга причина някоя служба да остане за определено време без ръководител титуляр. Съответните нормативни актове са предвидили какво се прави в такива случаи. Особеното в нашия случай е, че назначаването на директор на Служба "Военна информация" е придружено с меко казано, "война" между президента и военния министър. А иначе, според мен, не е нормално тази дирекция да стои толкова дълго без ръководител.
Проблемът при назначаването като че ли е един подпис от страна на президента, което навежда на мисълта, че независимо от факта, че изпълнителната власт ръководи служба "Военна информация", друга институция има решаващата дума. Това мерене на властови възможности ли е? В чия полза е този продължаващ спор?
Далеч съм от мисълта, че мога да дам отговор, който да е 100% меродавен. Членове 98 и 100 на Конституцията казват какви са правомощията на президента. Факт е обаче, че текстовете могат да се тълкуват, както се и получи в случая. Министърът на отбраната смята, че щом Министерският съвет е предложил кандидатура за директор на Служба "Военна информация", то президентът е длъжен да издаде указ. Както видяхме обаче, президентът не тълкува така този текст. Въпреки че в Конституцията не е записано, практика досега е било винаги кандидатурите да се съгласуват предварително, за да не се получават подобни прецеденти. Така впрочем се е процедирало и при назначаването на посланици. И ако проследите по-отблизо този процес, лесно може да се забележи закономерността – когато отношенията между президента и министър-председателя не са нормални, спира изпращането на нови посланици.
А що се отнася до конкретния случай със Служба "Военна информация", причината за неразбирателството се крие в диаметрално различните позиции по въпроса какво лице да бъде новият директор – човек от службата или външен човек.
По отношение на това дали някой има полза от този спор – никой няма полза, защото, каквото и да се говори, това състояние се отразява върху мотивацията и работата на служителите. Още повече че това съвпада и с други проблеми, свързани примерно със съкращаването на бюджетите и последствията от това.
Кой всъщност трябва да предлага и определя ръководителя на тази служба? Необходима ли институционална промяна, която да регламентира по друг начин назначаването на шефа на военното разузнаване? Как трябва да се избира?
Конституцията определя как става това. С риск да прозвучи нескромно, мисля, че е крайно време Конституцията да се промени. Има и други области, в които се проявява не толкова несъвършенството на някои текстове, колкото несъответствието им на настоящия момент. Тази конституция беше приета при условия, от които вече няма и следа.
Бих си позволил да добавя още нещо. На всички в нашата страна е ясно, че отговорността за всичко в страната, в това число и за националната сигурност, се носи от изпълнителната власт. Като говоря за промени в Конституцията, си ги представям така – изпълнителната власт да получи правомощия, съизмерими с отговорностите. Или обратното – да се засилят още правомощията на президента и да се превърнем от парламентарна в президентска република, но да е ясно кой има цялата власт и кой носи цялата отговорност.
Най-краткото определение за разузнаване е – събиране, проверка и анализ на информация. Каква информация събира военното разузнаване и с каква цел? Питам по повод едно изказване на ген. Зикулов, в което той категорично заяви, че военното разузнаване не е шпионаж.
Документът, който определя каква точно информация събира Служба "Военна информация", представлява класифицирана информация, така че просто няма как да го обсъждаме. Бих отговорил по друг начин – разузнавателните служби събират такава информация, която подпомага изпълнителната власт при вземането на управленски решения. Колкото тази информация е по-точна и по-актуална, толкова вземаните решения са по-адекватни. Тук бих добавил само, че е нормално този, който е потребител на информацията, да определя каква да бъде тя.
Бяхте началник на Военното разузнаване точно по времето на неговото трансформиране. Реформата беше ли направена с ясни цели и задачи? В юбилейно издание по повод 100-годишнината от създаването на Военното разузнаване на България се отбелязва, че през периода 1991–1992 година са съкратени над 300 оперативни работници и са закрити задгранични органи в някои кризисни региони и след това се наложило, цитирам, "за възстановяването им на по-късен етап се влагат много усилия и средства".
Не бих казал, че по това време се правеше реформа в класическия смисъл – мотивирана, разчетена, с ясно формулирани цели. В периода декември 1991 – април 1992 г. се правеше механично съкращение. В края на декември 1991 г. бяха съкратени всички офицери от набор 1941 г., т.е. навършилите 50 години. Това засегна в пълна степен и както тогава се наричаше, РУ-ГЩ. Заминаха си опитни хора на ниво началник-отдел. В началото на 1992 г. бяха съкратени механично няколко звена без ясна мотивация и обосновка. Основният проблем, който имахме по това време, беше липсата на диалог между нас и потребителите на информация. На нас се гледаше с подозрение, за доверие трудно можеше да се говори. Така че в началото реформата си я правехме сами. И тя се заключаваше в преоценка на приоритетите в новата обстановка и в преразпределение на силите и средствата, разбира се, доколкото това беше в правомощията ни.
Искам да използвам повода и да отбележа, че значително стабилизиране на управлението беше постигнато по времето на министъра на отбраната Александър Сталийски и със съдействието на министъра на вътрешните работи Йордан Соколов. Беше изготвен и приет от Министерския съвет Правилник за работата на РУ-ГЩ. И трябва да отбележа, че управлението работи по този правилник до 2000 г. когато беше трансформирано в Служба "Военна информация".
От 20 години у нас се налага мнението, че членството ни в НАТО елиминира необходимостта да водим разузнавателна дейност на териториите на натовските държави. Така ли е? Задавам ви този въпрос, защото не е никаква тайна, че страните, членки на НАТО, Турция и Гърция никога не са преставали разузнавателната дейност една срещу друга.
Естествено, че по отношение на съюзниците от НАТО не се води никаква разузнавателна дейност. Създадените механизми за консултации дават възможност за официален обмен на информация по широк кръг въпроси. Що се отнася до нашите южни съседки, аз нямам никаква информация за това каква разузнавателна дейност те извършват една срещу друга.
Един от бившите служители на РУ на ГЩ сподели в интервю, че след 1989 г. у нас са пристигнали около 20 хил. чужденци, които са се представяли за търговци, а част от тях всъщност са се интересували от военната структура на БА и от нашата военна промишленост, и по този повод коментира: "Ако тази служба беше излишна, САЩ и много други държави нямаше да дават толкова пари за специалните си служби и най-вече за разузнаване".
В началото на прехода и аз имах впечатление, че определени среди от някои страни партньори проявяват интерес, който понякога излизаше извън рамките на нормалното. Моето обяснение е, че тук се касае главно за контраразузнавателни служби, които искаха да запълнят белите петна в своите досиета от времето на Студената война. Мисля, че това вече е изживяно.
За промишления шпионаж не се наемам да говоря. От време на време изтича информация за скандали между иначе приятелски страни, така че този феномен съществува. А по отношение на нашите промишлени тайни, без да съм нихилист, не мисля, че има много неща, с които можем да учудим света.
Как гледате на изразеното от военния министър Аню Ангелов желание за обединението на Националната разузнавателна служба (НРС) и Служба "Военна информация" (Военното разузнаване) в Единна разузнавателна общност. Всъщност при всяко ново правителство този въпрос се актуализира, което означава, че изпълнителната власт винаги е искала да отнеме от президента цивилното разузнаване. Защо обаче това упражнение с националната сигурност се прави за сметка на Военното разузнаване, което отдавна е доказало своите способности, особено по време на войната в Югославия през 90-те години на миналия век? И няма ли опасност да се премахне здравословната конкуренция между двете разузнавателни служби, като се слеят една институция?
Въпросът за сливането на двете служби не е нов. Моето лично мнение е, че сега този въпрос се поставя конюнктурно във връзка със спора с президента. Както се казва, това е една перспектива, но според мен още не му е дошло времето. Не са ясни мотивите и ползите, които биха произтекли. Мисля, че на този етап е необходима една по-тясна координация на работата, и то не само на двете разузнавателни служби, а на всички служби, работещи в интерес на националната сигурност. Такава възможност дава Стратегията за национална сигурност на Република България, която се надявам скоро да види бял свят.
На 28 октомври т.г. за първи път действащ шеф на МИ6 се появи пред телевизионните камери. В изявлението си той заяви, че МИ6 и другите разузнавателни служби са длъжни и в днешно време да пазят тайните си, което е в интерес на борбата с тероризма. По думите на сър Джон решението му да говори с журналисти е продиктувано от желанието дейността на най-секретната служба в Обединеното кралство да стане по-достъпна за възприемане. Би Би Си отбеляза, че едва през 1992 година официалните власти в страната са признали за съществуването на такава служба. Как стоят в това отношение нещата у нас? Струва ми, че българите неведнъж и много преди англичаните са имали възможност да видят по телевизията и да чуят по радиото да говорят шефове на разузнавателни служби, но дали това е добре?
Отговорът ми ще бъде по-кратък от въпроса. Добре е обществото да знае кои са ръководителите на тайните служби. Добре е, те (службите) да имат сайтове в интернет, където всеки, който се интересува, да може да намери достъпна информация. Добре би било най-после да бъдат формирани органи за контрол на работата на службите, на които ние да имаме доверие и които периодично да ни информират за тяхното състояние, разбира се, в рамките на допустимото.
На първо четене бе приет Бюджет 2011, в който 3,5% от БВП са за отбрана и сигурност. За образование се отделят 3,3%; за здравеопазване – 3,9%. Вие сте военен и сигурно сте доволен от този висок военен бюджет, който ни нарежда на челно място в НАТО. Но не е ли ненормално за армия, която е под 30 000 души и се използва предимно за военни мисии в Афганистан и Косово, да се отделят толкова много средства – малко над милиард лева?Всъщност струва ми се, че бюджетът на МВР е по-голям.
Бих искал да внеса яснота по въпроса за военните разходи. С този въпрос много често се спекулира, а всъщност средствата, заделяни за сигурност, никак не са много. Изразени в проценти от БВП, те само изглеждат много, сравнени с частта, отделяна в останалите страни от НАТО. Малко са и средствата за здравеопазване и за образование. И то е защото е малък брутният ни вътрешен продукт.
Добре е, когато говорим за разходи, да говорим не в проценти от БВП, а в абсолютни цифри. Трябва да се има предвид, че у нас единственият компонент на понятието сигурност, който има по-ниска от средната за Европа цена, е цената на труда, т.е. на заплатите. Всичко друго – техника, консумативи, строителство и т.н., има същата цена, както в Европа, а в някои случаи поради злоупотреби – и значително по-висока.
Само за илюстрация – военният бюджет на Белгия за 2009 г. в текущи цени в долари е 5,624 млрд. долара и представлява 1,2% от БВП. Нашият военен бюджет за 2009 г. е 905 млн. долара и представлява 1,9% от БВП. Същото се отнася и за здравеопазването, и за образованието, и за социалната система, ако щете.
Изходът е ясен – стимулиране на икономиката в областите, които произвеждат висока добавена стойност, борба за намаляване частта на сивия сектор и безпощадна борба с корупцията.
А що се отнася до съотношението между бюджетите на министерствата на отбраната и на вътрешните работи, моето лично мнение е, че отдавна МВР трябваше да получава по-висок бюджет. Главните опасности за националната сигурност се изместиха в посока на МВР и е нормално финансирането му да бъде по-високо. Но това е тема на друг разговор.
Трябва ли да разполагаме противоракетен щит на българска територия? Задавам ви този малко омръзнал на хората въпрос, защото от седмица Турция поставя ред условия на САЩ за щита – на първо място, не иска той да бъде насочен срещу Иран, с която Анкара има тесни отношения. При положение че Русия е почти готова да се включи в него, поставя се въпросът срещу кого всъщност е насочен той? Срещу Северна Корея, срещу Иран или срещу арабския свят, където ври и кипи? Не трябва ли и България да постави свои условия за щита, следвайки прагматизма на турците, и така да си спести някой друг милион, който така или иначе ще трябва да платим за ПРО на наша земя?
Темата за ПРО не ми е силна страна. Според мен логиката на създаването на щита е той да играе повече ролята на разубедителен фактор срещу авантюристични намерения. Тоест: "Не се опитвайте да ни шантажирате, защото това няма да има ефект. Дайте по-добре да дискутираме и да намерим решение на различията, ако има такива". Понякога такива решителни действия са необходими и дават резултат. Така например през 1979 г. разполагането на ракетите "Пършинг 2" и ракетите "Круз" от страна на НАТО, доведоха (въпреки че това не беше признато официално от нас) до изключване на вероятността от какъвто и да било въоръжен конфликт в Европа, пък и в света. Което пък охлади страстите и даде възможност за развитие на процесите по мерките за доверие и сигурност в Европа.
Така че, мисля, позицията на нашата страна трябва да е ясна. По отношение на финансирането да не се вторачваме чак толкова в икономиите. Разходите ще бъдат поети солидарно, пропорционално на възможностите и разсрочени във времето, така че нашето участие е съвсем поносимо.
Вие вярвате ли, че някога Русия ще се включи в структурите на НАТО? Въпросът ми е провокиран от факта, че НАТО вече призна, че победата му срещу талибаните в Афганистан е зависима и от руската логистична подкрепа – съгласието на Кремъл да се използва руската територия за транспорт на оръжие, боеприпаси и жива военна сила?
Дори и ако съществува някаква теоретична възможност за включване на Русия в НАТО, то това не е за утре или вдругиден. НАТО е алианс на държави, които са възприели и защитават определени демократични ценности. Сигурно трябва да мине много време, докато критериите на двете страни се приближат достатъчно. Трябва да възникне такава ситуация, при която двете страни да бъдат принудени да действат като истински съюзници. Засега не виждам такава перспектива. Афганистан не може да бъде такъв фактор. По отношение на Афганистан имам усещането, че САЩ и НАТО поеха изключително тежка отговорност, а перспективата за постигане на резултати си остава все така далечна и неясна.
*Ген.-лейт. (о.р.) Чавдар Червенков е директор на Европейската програма на Центъра за изследване на демокрацията от юли 2003 г. Завършил е Висшето военно училище "В. Левски" през 1964 г., Военната академия през 1977 г. и Генералщабната академия "Ворошилов" в Москва през 1984 г. По време на военната си кариера е заемал различни длъжности. През 1993 г. излиза в резерва като заместник-началник на Генералния щаб и директор на военното разузнаване. През периода декември 1993 – юли 1999 г. е посланик на Република България в Тунис. Бил е министър на вътрешните работи в служебното правителство 1994–1995 г.
Автор: Десислава КОНАКЧИЙСКА