Престъпността в България намалява
() - 2005/4/9
През януари 2005 г. Центърът за изследване на демокрацията представи изследването "Тенденции на престъпността в
България: полицейска статистика и виктимизационни изследвания".
На фона на шумно заявявания проблем от политици и представители
на изпълнителната власт с увеличаващата се престъпност
то изнесе неочаквана информация - че престъпността
в периода 2001 - 2004 г. намалява и че нейното ниво у нас е
сравнимо с това на страните от Западна Европа и САЩ. В независимата
оценка на състоянието на престъпността ЦИД поднесе
и други факти, предизвикващи нов поглед към престъпността
и методите, с които държавата и обществото се борят с нея:
- Относителният дял на хората, станали жертви на престъпления
за периода 2001-2004 г. е спаднал от 17% на 14%. Общият
брой престъпления е намалял от близо 600 хиляди през
2001 г. на 300 хиляди през 2004 г.
- Около 53% от престъпленията в България не се заявяват в
полицията от жертвите на тези престъпления
- Полицията не регистрира значителна част от престъпленията,
които гражданите заявяват. Системата за оценка на работата
в полицията създава стимули на различни нива да се
търсят подходи и механизми за укриване и манипулиране на
реалните данни за престъпността.
- Сред основните причини за спада на престъпността са
намаляване на броя на младежите в рискова възраст (15-25
г.), намалялата безработица, по-активното противодействие на
полицията и съдебната власт, емиграция на част от криминалния
контингент в Западна Европа.
Разминаването между изследването на ЦИД и повишената
чувствителност у населението към престъпленията най-вече на
битово ниво и изявеното желание за по-сурови наказания на
извършителите на престъпления е явно и повдига редица въпроси.
Въпроси, засягащи най-вече ефективността на работата на
правораздавателната система - МВР, следствие, прокуратура,
съд, но също така поведението на медиите разглеждащи
престъпността най-вече като добре продаваема стока, корупцията,
бюрокрацията, превръщането на престъпността в основна
тема на политическото говорене и т.н. Не по-малко смущаващо
е и разминаването между данните за намаляваща престъпност
и резултатите от изследването на БХК в местата за лишаване
от свобода, което показа тенденция за увеличаване
на осъдените в България.
Данните от изследването на ЦИД "Тенденции на
престъпността в България: полицейска статистика
и виктимизационни изследвания" поставя на дневен
ред въпросите за ефективността на наказателното
правораздаване и пътищата за преодляване на
чувството на недостиг на справедливост, ред и законност.
Да дискутират в клуб "Обеткив" на какво
се дължи повишената чувствителност у населението
към престъпленията и изявеното желание за посурови
наказания на извършителите на престъпления
поканихме Тихомир Безлов, екперт от Центъра
за изследване на демокрацията и Йонко Грозев, адвокат
от Български хелзинкски комитет. За становище
как да се подобри ефективността на правораздавателната
система, за да се преодолее недостигът
на справедливост, ред и законност помолихме
зам.-председателя на Пловдивския окръжен
съд, наказателния съдия Христо Крачолов.
ДИСКУСИЯ: Необходимо ли е да
се подобри наказателното
правораздаване?
Тихомир Безлов, главен експерт в социологическата програма на Център за изследване на демокрацията:
УСЕЩАНЕТО НА ХОРАТА ЗА НЕСИГУРНОСТ
Е РЕЗУЛТАТ НА СРАВНЕНИЕ НА ДВАТА ПЕРИОДА -
ПРЕДИ И СЛЕД 1990 ГОДИНА
ИМАМЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО РАЗБИТА СИСТЕМА,
КОЯТО РАЗДАВА СПРАВЕДЛИВОСТ
Въпреки че и по данни на полицията броят на престъпленията
намалява, общественото мнение у нас е
за увеличаване на репресиите. Центърът за изследване
на демокрацията прави тестове за чувствителността
на обществото. Един от въпросите е "Колко тежко
трябва да бъде наказанието?" Дори за много леки
престъпления като дребни кражби получаваме изклю-
чително екстремни стойности за наказанието. ОткъОткъде
тръгва българското общество за тази крайна оценка?
България е една от страните с най-ниска престъпност
на човек от населението преди 1990 г. Тогава тя е
сравнима само с две-три страни в света. Оттогава има
експлозия в криминалната престъпност, както и в цяла
Източна Европа, която по полицейските данни бележи
увеличение от три до пет пъти. Това обаче са регистрираните
престъпления. Според различни оценки полицията
продължава да регистрира една четвърт от престъпленията.
Затова вероятно при някои групи престъпления
увеличението е над 10 пъти. Така че усещането на хората
за несигурност е резултат на сравнение на двата
периода - преди и след 1990 г. Ако го сравним със средноевропейските
показатели, то ние имаме по-висока
престъпност от страни като Гърция, Турция, Румъния, но
значително по-ниска от централноевропейските страни.
В Германия Фондация "Макс Планк" проведе серия
от изследвания на тема "Субективната престъпност".
Според полицейските регистри в Германия има устой-
чив спад на престъпността, както в повечето западноевропейски
страни, включително Англия. Така е и в Съединените
щати. Същевременно обаче хората имат представата,
че ситуацията с престъпността рязко се е влошила.
Причината за това е друг фокус на медиите към
престъпността. Ако до 1992-1993 г. в Германия са имали
две големи публични телевизии с добре планирани репортажи,
то когато стават мощни частните телевизионни
медии, изведнъж престъпността става силно фокусирана
и добре продавана стока. И у нас част от проблема
е фокусът на медиите. Криминалната тема се продава
изключително добре. Няма медия, която да няма голяма
криминална секция.
Когато разглеждаме въпроса за големината на затворни
ческата популация, внимателно трябва да се дискутира
кои извършители на престъпления попадат в затворите.
Там са обикновено хората, които не могат да
си платят на адвокати. В България популацията в затворите
е средна. На първо място е Русия с 900 души затвор ници на 100 хиляди души население, Съединените
щати са на второ място със 750 - 800 затворници.
Централноевропейските страни като Полша са
с 220 - 240 затворници; скандинавските страни са
с 60-70 души, а България е с около 100-120 затворници
на 100 хиляди население. Въпросът опира
обаче не до бройката и до наказанието. Ние имаме
изключително разбита система, която раздава
справедливост. От 1998 г. се опитвам да изследвам
проблема как "работи" корупцията в органите
за сигурност и правораздаването. Класическата
стратегия на всеки средноголям бандит е първо
да "пробие" на равнище районно управление на
МВР, ако не успее там - опитва на равнище следствие,
на равнище прокурор и накрая започва да
купува съдебните нива - градски съд, районен съд
и стига дори до Висшия касационен съд, какъвто
беше случаят с Опицвет. Съдебната ни система е
подобна на всичките ни останали лоши и нерационално
функциониращи системи като образование,
здравеопазване, митници, данъчна система
и т.н. Големият проблем с нея е, че ако в началото
тя действаше в резултат на инерция и стари
законови рамки, в момента е добре комплектована
с групи посредници и адвокати, които знаят на
кой съдия колко да платят и как да организират
"помощта" на клиента си.
В някои районни управления на МВР корупцията
е йерархична система. Една трета от офицерите
има т.нар. "капии" - хора, които месечно им дават
някаква такса срещу защита - като се започне
от будката за продаване на банани и се стигне до
заложната къща. За да функционира тази система,
тя трябва да има покритие на равнище "началник
група" и т.н. Проституцията, разпространението
на наркотици и други имат своя покрив. Руските
модели съвсем реално функционират у нас, като
се започне от силовите застрахователи и се стигне до нормалните застрахователни фирми, където
има много такива прояви. Този тип услуга така
силно се е смесил с човешките, роднинските и приятелските
отношения, че не е ясно откъде тръгват чисто
стоково-паричните корупционни отношения или
къде започва клиентелизмът. В провинцията клиентелизмът
е дори култура на съществуването със свои
рационални модели. Когато говорим за полицейската
сигурност, трябва да споменем прокурорската
сигурност и тази на следствието като особена институция.
Те са различни, понякога враждебни. Има
посредници, които напасват механизмите, за да работят.
Ресурсите, с които разполагаме, са силно
неефективни. Едно изследване показа, че най-голямо
натрупване на корупционни практики има в прокуратурата.
Там има прекалено много истинска
власт, т.е. ако си прокурор, можеш да направиш много
неща с твърде малко последици за теб. В края на
90-те години това беше една от любимите институции
за решаване на проблемите.
По данни на ЦИД обикновено в затворите отиват
социално слаби хора, с ниско ниво на грамотност. В
редки случаи задържаните лица, свързани с по-високи
позиции, отиват във VIР-затвори - на някаква изнесена
база. Стремеж да се вдигне броят на затворни
ческата популация няма. Целта е да се пази
нивото. Качване нагоре или спадане надолу е риск.
Полицията продължава да отчита спад на престъпността
2-3 % при положение, че има много по-висок спад.
Реално те не отчитат свършеното. Някои полицейски
началници казват: "Ти представяш ли си какво ще стане
ако кажа, че има 20 % спад на престъпността?!
Това автоматично означава, че не си върша работата!"
Непрекъснато наблюдавам как се отървават хора
на средните нива, шефове на райони на наркотици,
проститутки, контрабандисти и т.н. За разлика от
"авторитетите", които никой не ги закача, защото си
купуват спокойствие на най-високи нива, при средните
нива се задейства адвокатската помощ. Това
са мрежи от хора с познанства във всички структури.
Лицето още не е заловено, но адвокатът вече го чака
в районното управление на МВР. Смятам, че такива
хора влизат в затвора само по изключение. Причината
е, че може да са станали прекалено медийно популярни
и съдът не смее да ги остави. Другият модел
е, когато за даден човек има данни извън България,
какъвто бе случаят с Ванко 1. Доказателства имаше
във Франция - дневници на момичетата, които са работили
за него. Там влезе в сила законова разпоредба,
че ако свидетелстваш срещу сводник, получаваш
право на френско гражданство и тогава момичетата
масово си дадоха дневниците.
Един от моделите за формиране на правозащитните
бюрокрации е да има икономическа оценка. В
англосаксонската система всеки криминален акт е
оценен по отношение на щетите, които нанася на обществото,
и съответно какви са разходите на обществото
за всички операции. При нас има странна безсмислена
отчетност на бройки. Ако се опитвате да
оценявате щетите и последиците, както и действията,
които предприемате за намаляване на щетите, това
би бил добър механизъм._
Йонко Грозев, адвокат от Български хелзинкски комитет:
ДОСЕГА НИКОЙ СЕРИОЗНО НЕ Е ПРЕДЛОЖИЛ И НЕ Е
ОСЪЩЕСТВИЛ НАКАЗАТЕЛНА ПОЛИТИКА В СТРАНАТА
ОБЩЕСТВОТО ЩЕ ИМА ЧУВСТВО ЗА СПРАВЯНЕ
С ПРЕСТЪПНОСТТА, КОГАТО ИМА АДЕКВАТНИ МЕРКИ
ПО ОТНОШЕНИЕ НА ВСЕКИ КОНКРЕТЕН СЛУчАЙ
Има сериозно разминаване между обществените очаквания
какво да представлява наказателното правораздаване
и правосъдие и онова, което реално се случва. Във
фокуса на това разминаване трябва да търсим проблемите
и евентуално подобряване на положението. Като разглеждаме
криминогенната макрокартина в България, превенцията
от МВР посредством наказателната политика и наказателното
правораздаване, картината в България се очертава
сравнително ясно в сравнение с другите европейски
страни. У нас има по-ниска разкриваемост, по-нисък е
броят на производствата, които влизат в съдилищата и се
произнасят присъди, но има по-тежки санкции, по-големи
по размер наложени присъди. До голяма степен тази картина
отговаря на основния проблем на българското правораздаване
- занижената ефективност. Високите санкции
обясняват сравнително високия брой на затворническата
популация, който не създава усещане за сигурност и че
държавата се справя с престъпността. Обществото ще има
чувство за справяне с престъпността, когато има адекватни
мерки по отношение на всеки конкретен случай - адекватна
разкриваемост, адекватна процедура, която да завършва
със съответно решение. Тогава дори и да няма тежка
санкция, чувството за справедливост и сигурност ще бъдат
доста по-големи, отколкото от една система, в която вероятността
да избягаш изцяло от наказателна санкция
е голяма, макар и санкцията да е голяма за съответния
престъпник. За съжаление хората не са в състояние
достатъчно ясно да разграничат проблемите
от гледна точка на ефективността на правоприлагането
и тежестта на санкциите. Има заострена чувствителност,
че няма ефективност по отношение на наказателното
правораздаване, тъй като проблемите с
ефективността са прекалено сложни, свързани до
голяма степен с институционалната уредба на разли
чните "играчи на полето" - МВР, следствие, прокуратура,
техните взаимоотношения. Бюрокрацията в МВР
е огромна, с усложнени вътрешни разграничения. Когато
става въпрос за подобряване на ефективността,
разговорът бързо приключва на нивото на специализираност
и неразбираемост за обикновения гражданин,
така че той губи интерес.
Другият разговор - че трябва да сме твърди и да
наказваме здраво, е много лесен. От гледна точка
на неговата политическа употреба той бързо намира
отглас, в резултат на което българският парламент
непрекъснато увеличава предвидените наказания в
Наказателния кодекс. Темата за корупцията не е друга
тема, а същата - за ефективността на наказателното
правораздаване. Обикновеният човек, търсейки
правосъдие и опирайки до тази система, неизбежно
се сблъсква с тези реалности. Усещането за
липса на справедливост и правосъдие много силно
се подклажда от тях. Ако сравняваме нещата от гледна
точка на макрокартината, можем да кажем, че
престъпността в България не е висока и не е драмати
чна в сравнение с престъпността в други страни, а
затворническата популация също не е от най-драмати
чните.
На какво се дължи повишената
чувствителност у населението
към престъпленията и желанието
за по-сурови наказания на
извършителите на престъпления?
Част от причините обществото да има остро чувство
на недостиг на справедливост, ред и законност, не
е само драматичната разлика в нивата на престъпността
от преди 90-те години и след това, а и това, което
медиите направиха. Така че въпросът за ефективността
и промяната на целия модел е съществена част от
разговора. Не предотвратяването на увеличаване на
наказанията като реакция, а търсенето на по-добра
ефективност, преодоляването на всички тези мрежи,
изградени около различните институции, е съществен
момент за подобряване на усещането за ефективното
наказателно правораздаване, носещо чувство за
справедливост и сигурност.
Шансове да получат осъдителни присъди и да влязат
в затвора имат повече хората с ниско образование и
нисък социален статус, които не са извършили особено сериозни престъпления. От тях кражбите представляват
около 70% . Очевидно за тежките и сериозни престъпления,
които изкривяват цялостната обществена картина
има по-малка вероятност да бъде дадена осъдителна
присъда. Това наблюдение много ясно отразява
същинския проблем - системата и нейната ефективност.
Тъй като това са бюрокрации, които имат зададени
критерии за работа и те обикновено вървят по бройки,
то колкото повече бройки се отчитат, толкова подобре
е свършена работата и съответно оценката може
да бъде по-добра. Бройките се трупат на ниските
нива посредством преследване на дребна престъпност,
където няма възможност за сериозна съпротива.
По този начин ние като общество санкционираме дребната
престъпност, без да можем ефективно да преследваме
онази престъпност, която в много по-голяма
степен създава усещане за беззаконност и безнаказаност,
цялата онази престъпност, свързана с по-висока
степен на организираност, с различни схеми на
корупция и цялостно разбиване на стопанския модел
на страната.
Наблюдението върху хората, които попадат в затворите
и онези, които не попадат там, са още една индикация
за основния проблем на наказателното ни правораздаване
- липса на достатъчна ефективност за
поставяне на приоритети и за справяне с тежките и
сложни престъпления. Именно там, където има сериозна
съпротива, системата се разпада в най-голяма степен
както поради проблеми с корумпираност на служители
в нея, така и поради парцелирането на различните етапи на процедурата между няколко различни
бюрокрации с различни интереси, без обща воля за
синхрон и добро взаимодействие, което винаги успешно
се използва от защитата за блокиране на ефективното
наказателно преследване.
Основният проблем на наказателното правораздаване
е в неефективната работа на институциите по събирането
и представянето на доказателства в съда, по
отстояване на обвинителната теза, а не в тежестта на
санкциите и тяхното изпълнение. Примерът с еднократната
доза е класически за политика в наказателното
преследване - къде да се насочват ресурсите, с кои
престъпления да се занимаваме повече, кои считаме
за по-малко и по-вредни.
Би било прекрасно, ако имахме наказателна политика.
За съжаление нямаме, защото тези, които контролират
целия процес, в някаква степен не се чувстват
задължени да създават такава политика, а и защото
голяма част от професионалното съсловие на юристите
не може да прави политика. То действа само по
принципа на законност - хванал си престъпник, трябва
да го преследваш докрай. Това няма нищо общо с
реалната картина. В страната според виктимологичните
изследвания има около 700 хиляди престъпления годишно,
а се наказват около 30 хиляди. Очевидно място
за политика има! Към този момент обаче никой сериозно
не е предложил, камо ли да е осъществил наказателна
политика в страната.
Христо Крачолов, зам.-председател на Пловдивския окръжен съд, ръководител на наказателното отделение. Преминал през всички стъпала в съдебната йерархия от младши съдия, районен
съдия, зам.-председател на Пловдивския районен съд до окръжен съдия. Разглежда дела с обвинения за убийства, грабежи, наркоразпространение и трафик на хора.
ЗА ПО-ДОБРО ПРАВОРАЗДАВАНЕ
СА НЕОБХОДИМИ ТРИ ОСНОВНИ ПРЕДПОСТАВКИ:
КАЧЕСТВЕНИ ЗАКОНИ, ДОБРЕ ПОДГОТВЕНИ
МАГИСТРАТИ И МАТЕРИАЛНА БАЗА
ПРАВАТА НА ПОСТРАДАЛИТЕ
НЕ СА ЗАЩИТЕНИ АДЕКВАТНО
След промените през последните 15 години обществото
освен положителните им страни осъзна, че вече
има ясно различими социални слоеве. Някои забогатяха
без кой знае какви познания или финансови възможности.
Други и досега трудно намират работа и
имат проблеми с издръжката на семействата си. Това
обяснява защо голяма част от хората са настроени
изключително чувствително към извършването на закононарушения.
Освен това ежедневно криминалните
хроники съобщават за извършени убийства и грабежи.
Едва ли вече има човек, който да не е пострадал
дори от обикновена битова кражба. Естествено е да
се иска възмездие за извършителите и все по-ясно се
усеща общата нетърпимост към престъпните посегателства.
Магистратурата обаче е доста консервативна
в отношенията си с медиите за разлика от полицията
например. Малко съдилища успяват да информират
обществото за характера на своята работа и огромните
усилия, които полагат при решаването на големи
и сложни дела. Това е една от причините хората да
остават с впечатлението, че всички извършители се залавят,
а малко се наказват.
Разглеждането на всяко дело е свързано със спазване
на определени законови изисквания по доказване
на конкретното деяние. Понякога материалите, които
се намират в папката пред съдията се различават коренно
от това, което е било коментирано или излъчено
за същия случай. Това може би обяснява и разминаването
между обществените очаквания и определени
съдебни решения.
Много често хората считат, че санкциите, които се
налагат за разкрити деяния са прекалено ниски. Аз
споделям един стар принцип, че не е важен размерът
на наказанието, а неговата неизбежност. За тежки
престъпления, безспорно доказани пред съда, е необходимо
да се определя и по-сурово наказание. По важно
е обаче при установена вина и извършител за
максимално кратък срок да се наложи наказание.
Не споделям мнението, че в страната липсва ред и
законност. Обикновено и съдът се упреква в това, че
работи бавно и неефективно. Отдавна сме доказали,
че тази констатация не се отнася за Пловдив. От началото
на годината в съдебния ни окръг са осъдени над
1500 души. За миналата година Окръжният съд е постановил
най-много присъди в сравнение с предходните
14 години. От по-горните инстанции изцяло е отменена
само една. В Пловдив са произнесени първите
присъди за трафик на хора и фалшифициране на парични знаци. По обвинения за кражба на автомобили
бяха осъдени лица, издирвани в цялата страна. Те получиха по десет години затвор само в рамките на седмица
и присъдите бяха потвърдени. Това не се дължи
само на добрата работа на съдиите. Присъдите са
произнесени въз основа на представени годни доказателства,
събрани преди това от полиция, следствие и
прокуратура. Като съд трябва да създадем и необходимите
условия, за да може подсъдимите да реализират
в пълен обем правото си на защита. Подчертавам,
че това е само организационно взаимодействие, което
приключва пред вратата на съдебната зала. Зад нея
съдът е само един безпристрастен арбитър в спора
между обвинението и защитата.
За да се подобри правораздаването са необходими
три основни предпоставки: качествени закони,
добре подготвени магистрати, които да ги прилагат и
материална база. Сега действащите НК и НПК, колкото
и остарели да са, дават възможност за определено
противодействие на престъпността. Без създаването
на изцяло нови наказателни закони нещата няма да
се променят в желаната посока. Нужно е да се създадат
условия за приключване на всяко дело максимално
бързо. Това не бива да става за сметка ограничаване
правата на обвиняемите, но в същото време
трябва да се вземат предвид и правата на пострадалите,
които сега не са защитени адекватно.
Колкото и добри закони да има, без подготвени магистрати,
които да ги прилагат те няма да постигнат желания
резултат. Много преди задължително да бъдат
въведени със закон, в Пловдивския окръжен съд провеждахме конкурси при назначаването на съдии.
За да може едно дело да приключи бързо в съда,
трябва освен съдия да има служители, които да
го обработят и зала, където то да бъде разгледано.
Причината за отлагане на дела често е елементарна
- липсват съдебни зали и графиците на съдиите
са пълни. Има недостиг на секретарки. Необходимо
е да се направи категоризация на съдилищата в
страната, съобразно натоварването им. Степенуването
трябва да се извърши в зависимост от броя
на постъпващите и свършените дела от съдия за една
година. Затова първо трябва да се изготви цялостен
анализ на действителното натоварване в отделните
съдилища и така да се утвърдят национални
стандарти.
Не ме учудва фактът, че броят на лишените от свобода
нараства. През последните години в Пловдивския
съдебен окръг непрекъснато се увеличава
броят на осъдените лица. Надявам се това да е резултат
от по-голямата разкриваемост от органите на
полицията и по-прецизната работа на съда. След като
затворите са пълни не виждам логика в постоянните
критики към съдебната система за липса на ефективност
в работата й. Отделен е въпросът дали има
действително намаляване на престъпността в страната.
В момента полиция и органите съдебната власт
отчитат своята работа по абсолютно различни критерии.
За полицията разкрито е това престъпление,
по което е задържано определено лице и то е предадено
на прокуратурата. За съда обаче престъплението
е разкрито едва когато се произнесе осъдителна
присъда и тя влезе в сила. Но ако едно лице
извърши шест кражби и бъде заловено, в полицията
ще бъдат образувани шест преписки и ще се отчете
разкриването на шест отделни престъпления. По-късно
тези материали ще се обединят по делото и то ще
приключи с една присъда по всички обвинения. От
гледна точка на статистиката се получава така, че
са разкрити шест престъпления, а е произнесена
една присъда и е осъдено едно лице. Привърженик
съм на идеята за създаване на унифицирана система
с база данни за лицата с криминална регистрация
в страната. До нея следва да имат достъп по компютърен
път съдилищата, прокуратурите, следствените
органи и МВР. По този начин ще може да се
проследява движението на преписката от задължителното
регистриране на дадено деяние пред полицията
до приключване на производството по делото.
_
Автор: брой 120,април 2005 г.